Една незабравима вечер (част 1)

01.02.2024 | Анонимен

Част 1: Прелюдия

Лято, и то вече беше придобило своя час пик. Беше края на юли. Градът беше потънал в приспивна тишина и звездите осветяваха паважните улици на столицата.

Осъзнах тази истина, едва когато напуснах доскоро прехвалваният от случайни непознати в интернет чатове, гей клуб. Така и не разбрах какво толкова се нрави на събратята по сексуална ориентация там вътре. Всички се бяха поизпотили, направо “посварили”, натегналата юлска мараня не позволяваше лесното разнасяне на въздуха и неприятната миризма лъхаше от всеки ъгъл. Пиян, надрусан, всеки грозен педераст или ме заглеждаше пошло или направо ми се лепеше, като муха на мед. Екстремистката долнопробност ме отврати напълно и аз отворих вратите и изскочих навън.

Тялото ми настръхна, прохладният бриз се впи във всяка пора по кожата ми, отърсвайки я от доскорошния бич. Изоставяйки зад гърба си нощния клуб, аз все още се надявах, че проявите на мъжете тази вечер бяха следствие от алкохола и бурните хормони, които тресат наклонността ни, а не от манталитета им. Седнах на една дървена пейка с метални подлакътници. Облегнах се и се заслушах. Нейде, зад няколко гъсти дървета се чуваха далечните кискания на нетърпеливи еднополови двойки младежи, а малко по-нататък леки автомобили пориха Софийските пътища. Меката атмосфера се стовари отпускащо на очите ми и те се затвориха.

Не знам колко време мина, 10 минути, 20 минути… половин час? Не ги усетих, ала нещо различно ме откъсна от това блаженство. Отворих очи и мигновено изскочих встрани. До мен седеше млад мъж, около 23 до 27 годишна възраст. Лек облак от парфюм погали нежно ноздрите ми. Непознатият носеше черна тениска и сини дънки, но не това раздвижи любопитството ми. Очите му. Сякаш невидима стрела изклинчи от тях и се заби право в моите, не позволявайки ми нито да ги затворя, нито да ги раздвижа. Бели топчици играеха в кафявите ириси, изчезваха, а на тяхно място изникваха нови.
- Уплаших те… – съжалително се обвини той.
- Не се притеснявай! – пресекливо го предразположих аз. - Търсиш ли нещо?
Твърдият му глас обясняваше за някакви развързани обувки и преумора, но аз заподозрях мръсната лъжа още преди да бе изречена. Намирахме се на 5 метра от развратно гей сборище през нощта, човече, на една и съща пейка, при положение че имаше толкова много празни около нас. А и той беше нагласен, хубав… Истината е, че го пожелах още от първия прочит и може би заради това в съзнанието ми изплуваха такива мисли, кой знае, може би интуицията ми наистина е била замъглена. Престорих се на загрижен и веднага изстрелях думите:
- Младите трябва да работим здраво, за да може след време да ни е леко. Все пак работата краси човека!
Веждите му изхвръкнаха нагоре. Макар и верни, думите ми бяха престорени. Цял ден очаквах мига, в който ще си легна с някой тази нощ, и ще ми е хубаво. Вече твърде късно, тези копнежи продължаваха да отекват в решенията ми и да ме водят, а пък и той наистина си беше красавец. Въпреки опитно да изрекох преструвката, по реакцията му усетих, че и той може би я заподозря.
- Така е! – съгласи се той. - Впрочем, мога ли да те попитам как се казваш?
- Станимир, приятно ми е! – засмях му се и веднага съзрях усмивка и на неговото лице.
- Денислав, на мен още повече! – той се вторачи в очите ми и за миг ми се прииска да го целуна.
Повърхностни разговори започнаха да губят времето ни. Той заговори за свои грешки и попадения, аз за свои… В крайна сметка знаех, че просто отлагаме неизбежното.
- Понеже те видях заспал, на пейка, имаш ли къде да преспиш?
Дали от загриженост, дали просто заради потребност, Денислав се погрижи да се почувствам специален. Усетих второто. “Този непознат нахалник най-нагло ме помисли за парче месо, и вероятно желае да докопа тази мръвка, да се хвърля в протегнатите му лапи и да захапе от невинността ми, същински хищник!”. Не бях много невинен, успях да забърша двама симпатяги, откакто се преместих в София, но заявителното ми пристъпване в ролята на неопетнен хомосексуалист ме водеше и действителността се скри зад порочната фасада. Не презрях придошлите схващания, даже напротив, все пак хищникът е К-Р-А-С-И-В…, та дори и силен – едва сега забелязах хлътналата тениска. Черният цвят подчертаваше области от релефите му, но беше твърде тъмно за да си правя изводи.
- Амии… сложно е… – комично започнах да си измислям аз. - Загубих си ключовете някъде, а за мой късмет е нощ и трябва да изчакам да се зазори за да си извадя нови… – усещайки предстоящата възможност, членът ми започна да набъбва и аз почти успешно пропъдих тази мисъл от главата си.
- Ще ти предложа да поспиш вкъщи, до сутринта има още време, а и би ми тежало на съвестта, ако просто подмина този случай. – изпроси си компания той. - Вече се запознахме и ми направи добро впечатление, човечен си. – сякаш не думата “човечен” поисках да чуя.
След обточени фалшиви колебания, желаейки да покажа скромност, аз се навих (да, навих се, демонстрирах го със срамежливи думи, а в действителност аз се съгласих още като го видях).

Изправихме се и тръгнахме към колата му. Качихме се и аз се обадих:
- За какво са ти тъмни очила през нощта? – той се засмя и замлъкна, продължавайки да излъчва загадъчност и мъжественост.
Запали, погледна огледалата си и подкара автомобила към апартамента.