Живите мебели (част 3)

05.09.2024 | Анонимен

ПРЕДЛОЖЕНИЕТО НА СЕМЕЙСТВО СТАНКОВИ

Петър и Ана Станкови, виждайки колко добре са се вписали жените в живота им, решиха да направят необичайно предложение. Веднъж, докато бяха в голямата дневна, Петър заговори тихо с тях.

- Елица, Калина, Александра… – започна той, като ги погледна с внимателен и замислен поглед. - … през последната година вие се доказахте като неотменима част от нашия дом. Вашето присъствие ни донесе покой и хармония, които не бихме могли да постигнем по друг начин. Искаме да ви предложим нещо необичайно, но мисля, че вие трите ще го оцените.

Жените го изслушаха в мълчание, като усетиха в гласа му нещо повече от обикновен интерес.

- Компанията “HumanEvolve” наскоро разработи нови технологии… – продължи Петър. - … които позволяват на хората, които желаят, да се превърнат в живи мебели завинаги. Вече няма нужда от временни договори или от връщане към предишния живот. Предлагаме ви да станете постоянна част от нашия дом! Елица ще бъде нашата маса в хола, а Калина и Александра ще служат като табуретки за краката ни, когато гледаме телевизия. Ако приемете, ще подпишете договор, с който се лишавате от всички човешки права завинаги и ще се превърнете в наша собственост, предмети, които никога няма да трябва да се тревожат за нищо отново.

ТЕХНОЛОГИЯТА НА “HumanEvolve”

Компанията “HumanEvolve” беше пионер в технологиите за трансформация на хора в живи мебели. Този процес, който първоначално бе разработен като временна услуга, сега бе усъвършенстван до степен, че позволяваше трайна трансформация. Процесът включваше няколко етапа:

1. Физическа адаптация: Технологията включваше серия от хирургически интервенции и генетични модификации, които правеха тялото на човека по-здраво и устойчиво на натоварванията, свързани с функциите на мебелите. Включваше също и промяна в структурата на костите и мускулите, за да се постигне необходимата форма и стабилност.

2. Поддържащи системи: Вътре в тялото на мебелите се имплантираха малки тръби и резервоари, които доставяха необходимите хранителни вещества и вода директно в кръвта. Тези системи се свързваха с миниатюрни отвори в кожата, през които се вкарваха течности и се изхвърляха отпадъците, без да е необходима активна намеса на “мебелта”.

3. Система за отделяне: За да се поддържа хигиена, в тялото се инсталираха специални устройства, които събираха отпадъчните продукти и ги изхвърляха през същите тръби. Компанията изпращаше екипи веднъж месечно, за да извършат поддръжка и почистване на системите, като се уверят, че “мебелите” функционират оптимално.

4. Неврологична адаптация: Процесът включваше и промяна в мозъчната активност, така че човекът да не изпитва болка или дискомфорт, а вместо това да се намира в постоянно медитативно състояние, което му позволяваше да изпълнява ролята си без стрес или тревога.

РЕШЕНИЕТО НА ЖЕНИТЕ

След като Петър Станков изложи предложението, трите жени се оттеглиха в стаята си, за да обсъдят какво им беше предложено. Те седяха заедно, както бяха правили много пъти преди, но този път атмосферата беше различна.

Елица беше първата, която заговори:
- Знаех, че този момент ще дойде! – каза тя тихо, но с нотка на увереност. - От известно време насам усещам, че това е моето истинско място. Тук, в тази къща, като част от техния живот... не като човек, а като нещо по-висше, нещо, което е извън времето и пространството.

Калина се съгласи.
- Никога не съм се чувствала толкова спокойна! Идеята да бъда табуретка до края на живота си... Да не се тревожа за нищо, да не мисля за утре... Това е освобождение, Елица. Не съм сигурна дали заслужавам нещо повече.

Александра ги слушаше мълчаливо, но в очите ѝ се четеше същото чувство на покой.
- Ние вече не сме хора в обичайния смисъл на думата! – каза тя след известно време. - Ние сме намерили своето място в света. Ако това означава да се откажем от човешките си права, нека бъде така! Те са тежест, от която съм готова да се освободя.

ТРАНСФОРМАЦИЯТА

Жените подписаха договорите, които ги лишаваха от всички права и ги превръщаха в собственост на семейство Станкови. Скоро след това, “HumanEvolve” организира процедурата по трайната им трансформация.

Процесът продължи няколко дни, като всяка от жените беше внимателно подготвена и трансформирана в съответствие с новите си функции. Елица беше превърната в красива, мраморно изглеждаща маса за хол, с гладки линии и стабилна конструкция. Калина и Александра бяха трансформирани в удобни, меки табуретки, покрити с фина тапицерия, която се съчетаваше перфектно с интериора на дома.


След като трансформацията на Елица, Калина и Александра беше завършена, те заеха своите нови места в хола на семейство Станкови. Макар че телата им вече бяха променени, лицата им останаха почти непроменени, оставяйки отпечатък от човешката им същност върху новите им форми. Тези лица обаче бяха на път да станат символи на абсолютното им подчинение, като бяха запазени нарочно, за да напомнят както на тях самите, така и на всички около тях, за предишната им природа.

ЕЛИЦА КАТО МАСА

Елица беше трансформирана в маса, чийто плот беше създаден от гладък, мрамороподобен материал. Тялото ѝ беше разширено и удължено, за да осигури стабилност и функция като мебел. Въпреки промените, лицето ѝ беше оставено открито от едната страна на плота, точно под ръба, така че когато някой седнеше до масата, можеше да види изражението ѝ.

Очите на Елица бяха станали по-стъклени, неподвижни, но все още пълни с дълбоко чувство на спокойствие. Устните ѝ, макар и вече неподвижни, запазиха нещо като меко, примирено изражение. Когато гостите се наведяха към масата, за да оставят чаши или да се облегнат, те често я поглеждаха, понякога с любопитство, а понякога със студено безразличие.

- Виж само какви красиви очи! – казваше един от редовните гости на Станкови, като прокарваше пръст по челото ѝ. - Не мога да повярвам, че тя някога е била човек! Сега е просто маса, но каква изящна маса!

Елица не изпитваше срам или болка. В момента, в който бе приела предложението на семейство Станкови, тя се беше отказала от всяка претенция за човешка идентичност. Всяка капка от унижението, всяка груба дума, която чуваше, я караше да усеща дълбокото си предназначение. В този нов свят, тя беше повече от човек – беше нещо, което съществуваше заради своето съвършено подчинение.

КАЛИНА И АЛЕКСАНДРА КАТО ТАБУРЕТКИ

Калина и Александра, превърнати в тапицирани табуретки, заемаха местата си от двете страни на дивана. Телата им бяха старателно оформени, за да осигуряват удобство с меки заоблени крака и добре обмислена структура, която да поддържа тежестта на тези, които седяха върху тях. Въпреки промените, лицата им бяха видими на страничните части на табуретките, леко вградени, но все пак достатъчно открити, за да бъдат видими за всички.

Децата на семейство Станкови често обичаха да играят около табуретките, особено след като откриха, че лицата на “мебелите” все още могат да изразяват фини емоции. Малките пръсти на внуците често потъваха в бузите на Калина или Александра, докато децата ги дръпваха, притискаха или ги подиграваха с жестове.

- Гледай тази табуретка! Тя се опитва да мига! – казваше малкият Иван, като сядаше върху Александра и умишлено слагаше всичката си тежест върху лицето ѝ. - Толкова е смешна, тя е просто стол!

Калина и Александра приемаха всичко това с тиха благодарност. Всяко унижение, което понасяха, ги караше да се чувстват все по-дълбоко свързани с новия си статус. В очите им, които макар и фиксирани, все още можеха да предават емоции, имаше спокойствие и дори тихо щастие. Всяко малко страдание, всяка подигравка или жестокост, с които се сблъскваха, ги потапяше в медитативно състояние на приемане.

КОМЕНТАРИТЕ НА ГОСТИТЕ

Гостите на семейство Станкови обичаха да обсъждат живите мебели с нескрито любопитство и често с нотка на презрение. За тях тези жени бяха екзотична атракция, нещо, с което можеха да се похвалят пред приятели или да изразят своята изтънченост.

- Никога не съм виждала нещо подобно! – казваше една от дамите, която бе дошла на гости. - Тези табуретки са толкова удобни, но погледни лицата им... Колко трябва да си жалък, за да се съгласиш на такова нещо?

- Те вероятно са били неудачници още преди това? – отговаряше друга. - А сега, виж ги… те са намерили своето място. Ако питаш мен, това е благословия за тях. Вече не трябва да се тревожат за нищо.

Тези коментари, макар и унизителни, не нарушаваха вътрешния мир на Елица, Калина и Александра. Напротив, те ги приемаха като доказателство за собствената си незначителност, като потвърждение на новата им роля като предмети, които съществуват единствено за да служат. Те бяха приели тази съдба с удоволствие, знаейки че повече никога няма да трябва да се борят или тревожат за нищо.

ИГРИТЕ НА ДЕЦАТА

Внуците на семейство Станкови особено се наслаждаваха на това да “играят” с мебелите. Те често организираха игри, при които трябваше да балансират предмети върху главата на Елица, или да скачат върху табуретките, за да видят дали “мебелите” ще реагират. Те дори се състезаваха кой ще може да измисли най-унизителния коментар или най-нестандартния начин да използва мебелите.

- Ще седя тук цял ден! – казваше малката Мария, като се настаняваше върху Калина и умишлено се опитваше да я притисне до крайност. - Тя е просто стол, тя не може да се оплаче.

Всяко действие на децата, макар и жестоко на повърхността, носеше на жените дълбоко чувство на удовлетворение. Те вече не се възприемаха като човешки същества, а като предмети, създадени, за да носят удоволствие на другите, независимо от това какво означаваше това. За тях, всяка болка беше доказателство за тяхната преданост, всяко унижение – символ на това, че са намерили своето място.

ЕМОЦИОНАЛНОТО ИМ СЪСТОЯНИЕ

Елица, Калина и Александра бяха напълно погълнати от новия си статус. Съзнанието им беше трансформирано по такъв начин, че те вече не изпитваха нужда да се бунтуват или да търсят смисъл извън своето предназначение. Те се наслаждаваха на своята незначителност и се гордееха с това, че бяха намерили мястото си в света, като обикновени предмети. Всяко унижение, всяка подигравка, всеки акт на пренебрежение ги правеше по-силни в собственото им приемане на съдбата си.

Те вече не сънуваха. Не се тревожеха за бъдещето, не се притесняваха за миналото. Всяка мисъл, която някога беше възниквала в умовете им, бе напълно заличена, заменена от чувство на абсолютна преданост към тези, които ги притежаваха. Те не изпитваха нищо друго освен благодарност за това, че им беше позволено да бъдат част от живота на семейство Станкови – не като личности, а като вещи.

Нощите в дома на семейство Станкови бяха тихи и спокойни. След като всички заспиваха, единствените звуци, които можеха да се чуят, бяха далечни щурци отвън или нежното бръмчене на уредите в кухнята. В тези тъмни часове, когато семейният живот спираше за кратко, Елица, Калина и Александра можеха да си позволят мигове на комуникация помежду си, макар и вече като мебели.

След като всички в къщата заспиваха, те можеха да говорят. През деня, техният глас беше лишен от значение – забранено им беше да издават какъвто и да е звук, освен ако не им бе наредено. Това правило беше стриктно спазвано, за да не нарушат илюзията на абсолютното подчинение и безжизненост. Но през нощта, когато тишината обгръщаше всичко, те се събираха за кратко, за да споделят своите мисли и емоции.

НОЩНИ РАЗГОВОРИ

Веднага след като домът потъваше в мрак и всички светлини угасваха, те знаеха, че могат да говорят. Всяка вечер, едва дочакали семейството да си легне, започваха тихо да общуват помежду си.

- Как мина денят ти, Елица? – прошепна Калина, гласът ѝ едва доловим в тишината.

- Беше доста натоварено! – отговори Елица с леко задоволство. - Всички тези гости, които се събраха около мен, обсъждаха колко съм удобна като маса. Една от жените дори нарочно разля малко вино, за да види как ще реагирам.

Александра се усмихна в тъмнината.
- А ти как реагира?

- Нищо не направих, разбира се. Това беше част от ролята ми. Но вътрешно се наслаждавах на мисълта, че тя вижда в мен нещо повече от предмет. Чувствах се значима, въпреки че бях просто маса.

Калина се засмя тихо.
- Аз също имах интересен ден. Децата ме използваха като табуретка за краката си, а най-малкият дори скочи върху мен, за да види дали ще мръдна. Беше доста болезнено, но и това ми достави странно удоволствие.