Симеонис (част 2)

04.11.2024 | Анонимен

Цар Йоан Шишман биде посечен, а Мирчо си изпати от турците, а по-сетне умря. Беят биде разжалван, окован и захвърлен в зандан в Анадола, скоро след което се чу, че починал от болест. Озлочестената му дъщеря се изпрати при леля си, където изкара ранната си младост. Лелята беше прочута анадолска знахарка, знаеше лек и билка за всякакви болести, а, казваха, даже и за вечна младост. Тя реши да научи племенницата си на своя чуден занаят и не миряса докато не я посвети във всички тайни. Момичето порасна, наля още снага и хубост, забради се и не погледна повече мъж. Всички знаеха, че се е посветила на аллаха и изцелението. Едничка тя знаеше истината: на друг Бог се беше посветила…

През ония тъмни времена Стокхолмският синдром беше непознат и неизследван. Ако случилото се беше описано и известно на западната наука, то сега това явление би се наричало Симеониски синдром или Синдромът от Шумна. Но не би… За нас остава единствено, разбулвайки мрака над исторически неизвестното, да се върнем в десетилетията, в които Стокхолм тъкмо ставаше столица и да видим сетнините от това неизвестно.

Младата знахарка беше неутешимо влюбена в този, който ѝ отне девствеността. Толкова силно, че любовта и въжделението по българския цар направи от кончината на баща ѝ нещо незначително. Пред очите ѝ всеки ден изплуваше онази едновременно унизителна и наелектризираща картина, в която на светлината на факлите владетелят похищаваше младото ѝ тяло и я докарваше до екстаз. Все така усещаше силните му ръце по цялото си тяло и твърдото му силно достойнство в жадната си путка. В такива моменти погледът ѝ се премрежваше, ушите ѝ заглъхваха и тя ставаше недостъпна за външния свят, което всички отдаваха на претърпяната травма и скорошната смърт на баща ѝ.

Когато из цялата империя се разтръби празнично, че гнусният враг и подлец Сусманос (Шишман) е посечен, два дни младата знахарка се заключи и не спря да плаче. На третия ден се появи, изградила зид между себе си и света, твърдо решена да се посвети само и единствено на своите самота и занаят. Когато вече беше известна в цялата околия, а и по-далече, необяснимо за никого, младата лечителка пожела да поеме по своя път и да се премести. Накъде се беше запътила не знаеше никой, но съдбата отдавна беше начертала пътя към Шумна. Малко по малко, месец след месец, младата забрадена знахарка пътуваше на запад, дарявайки с изцеление мало и голямо по пътя си. Само за себе си лек и билка нямаше.

Когато най-сетне стигна Шумна усети огромна тъга, но и чувството, че е дошла на правилното място. Никой не я разпозна и я приеха с отворени обятия, като дар от небесата. Годините минаваха, болните не секваха, болката също. Всички в околията, без значение от вяра и етнос, знаеха добре скромната и посветила се на аллаха и хората в нужда лечителка, която можеше да говори с всеки на неговия език. Благодарните хора ѝ носеха щедри дарове, но никой не можеше да донесе единствения подарък, на който би се зарадвала – царевото възкресение. Нощем тя изваждаше грижливо пазената разкъсана моминска роба от оная нощ и заспиваше с нея в ръце. Вече пето десетилетие минаваше все в подобно усамотение и примирение със смъртта и неизбежността. Но, както християните в Шумна казваха, човек предполага, но Господ разполага.

Онова лято огромни кръстоносни пълчища нахлуха в земята между Хемус и Дунав, водени от ягелонския крал. Османлиите се разбягаха на юг или се залостваха в здравите северни крепости, подминавани от рицарите в похода им към Константинопол. Една от тези крепости кръстоносците избраха да не подминат и това беше Шумна. Около стените на крепостта се завързаха ожесточени боеве с жертви от двете страни, но след три дни християните нахлуха в нея и я опожариха, а същото сториха с турските махали и къщи. По волята на местните българи една турска къща оцеля – тази на самотната знахарка, която беше им помагала много. Лечителката скоро беше извикана от кръстоносците да цери ранените им, които никак не бяха малко. Когато в минутите преди залез жената се прибираше към къщата си, пред нея се разкри чудно зрелище: една тълпа местни българи съпровождаше една неголяма група конници и радостно крещеше: “Слава на българския цар Фружин! Слава на българската войска! Добре дошли в Симеонис!”.

Знахарката машинално повдигна поглед и замря. Първият конник, яздещ бял кон и облечен в разкошни дрехи, беше сякаш сам Йоан Шишман, излязъл от гроба. Да, по-възрастен и прошарен, с рана на ръката, но същият! И този неописуемо познат поглед… Стана ѝ лошо. Стомахът ѝ се сви на топка. Цялата заклокочи като вулкан и се превърна в повече от жена – в разярено за ласки и секс животно. Опря се на близката стена и само успя да попита най-близкия до нея минувач:

- Кой е този човек?

- Това е Фружин, синът на цар Йоан Шишмана, нашият цар!

Изобщо не помнеше как се беше прибрала у дома. Нищо не виждаше и нищо не чуваше. Взе стъкленици от рафта, разкъсаната моминска роба и хукна навън да търси онзи пронизал я поглед. Питаше тук и там, докато накрая стигна до една от най-представителните сгради, в която резидираше Фружин. Помоли на чист български да я пуснат при него, да го прегледа и да помогне, ако има и други ранени. Беше трудно, но най-сетне я пуснаха насаме при големеца. Влезе трепереща, поклони му се и помоли да прегледа ръката му на светлината от факлите. Зарадва се, че раната е повърхностна, намаза с отвара и я превърза. Тази силна, тази позната ръка я влудяваше, довеждаше я до пълно умопомрачение и отчаяние. Дръпна се крачка назад, коленичи, махна всичко от лицето си и се разгърди. На светлината от факлите лъсна красиво, опънато бяло лице и две огромни, бели гърди, гладки и стегнати, сякаш изобщо неподвластни на времето. Срещу седналия сащисан Фружин стоеше полугола жена с разплакани очи, която мълвеше:

- Вземи ме, Фружине, пожелай ме! Само ти можеш това! Баща ти ме направи жена тук в града, когато го превзе. Беше първият ми и последният. Повече никой никога не ме е докосвал и никого другиго не съм пожелала. Аз, аз…

И недочакала отговор тя загали със сръчните си ръце вътрешната страна на бедрата му и леката издутина отпред на панталона му. Галеше и сякаш я горяха със свещи. Пламнала посегна с гладки, почти момински, пръсти към ръба на панталона и го погледна умолително. Почти хипнотизиран, Фружин се изправи и така тя можеше да смъкне стоящата пред нея пречка. Разголи синьокръвния му жезъл и го взе в нетърпеливата си ръка. Потърка лицето си в него, галеше се в него, умилкваше му се, целуваше го. Когато усети, че набъбва осезаемо, не се сдържа и го налапа. Беше миг на блаженство, на благодарност и на съвършенство. Но никое от тези чувства не можеше да засенчи най-главното: имаше отчаяна нужда от този аристократичен инструмент. Движеше главата си нежно и поемаше наедрелия хуй чак в гърлото си, давеше се, но не се отказваше, смучеше и плачеше.

Фружин беше видял много през живота си и много жени бяха минали през леглата му, но за пръв път виждаше секс от отчаяние и през сълзи. Той погали косата на нетърпеливата, разплакана кадъна.

- Бил съм малък тогава, но съм чувал за подобна случка, ох-х-х… Мислех, че е просто легенда… Никога не съм предполагал, ох-х-х…

С много плавно движение, тя започна да изнизва устата си от големия хуй. После го обхвана с ръка и погледна собственика му.

- Бях малка, виж дрехата ми! – измъкна я тя с ловко с ръка. - Баща ти пожела да ме има насила, за да унизи баща ми, но на мен ми хареса. Помня лицето му и дори белега на дланта…

- Ти знаеш за белега?!

- Да, казах ти, бяхме пред ужасно много хора, а сякаш бяхме сами. Той ме накара да се влюбя и пристрастя, да не искам друг. Ти си същият като него. Искам да бъдеш там, където дори баща ти не е бил! – и тя обви изкусителните си гърди около жезъла му и започна да го дарява с турски ласки.

Това беше първата такава чекия на Фружин и той едва се сдържа да не извика. Вкопчи се в стола и само гледаше как едва-едва главичката пробиваше през цепката на щедрата гръд. Лицето на знахарката сияеше, макар и просълзено.

- Харесвам ли ти, мили Фружине?

- За Бога, ох-х-х… откъде се взе ти? Не спирай!

- Чаках те отдавна! Дошъл си отдалече и сега се остави в ръцете на една твоя почитателка и поданица! – и кадъната започна по-бързо и по-грубо да меси хуя с циците си.

Стискаше ги с ръце и сякаш нарочно беше навирила напред огромните си твърди зърна, с които влудяваше аристократа. Мачкаше пищната гръд, а с това и аристократичното достойнство. Разкривеното от удоволствие лице пред нея, това почти познато лице, караше очите ѝ да блестят и цялото ѝ тяло да пулсира. Можеше лесно да го изпразни, но не искаше нито сега, нито точно в това място на тялото си. Побутна мъжа да седне, надигна се, набра нагоре роклята си и разтвори крака. Обкрачи стърчащия мъжки атрибут, като главичката му застана точно на входа на путката ѝ.

- Пронижи мен, неверницата, мили Фружине! – рече и се наниза отгоре му.

Само наличието на хора отвън я възпря да крещи. Думите трудно могат да опишат усещането за пълнота в десетилетно жадна утроба. Беше доста тясна и милиметър по милиметър усърдно се бореше да получи този голям хуй в себе си. Имаше чувството, че ще се взриви от болка и свръхудоволствие. Прехапа до кръв долната устна и продължи да натиска тяло надолу.

Фружин беше участник в някакво невъзможно зрелище: отдолу беше заклещен във възтясна, сякаш моминска, путка, а отгоре се гърчеше в транс разплакана зряла жена. Болката не му позволяваше да свърши, но от нея достойнството му изобщо не спадаше. Доставяше му уникално удоволствие да я превзема фибра по фибра, като че откриваше неизследвана земя. Плъзна ръце по бедрата ѝ, замачка зрялото ѝ, налято дупе и хващайки я през кръста я придърпа към себе си. Оттук нататък контролът беше изцяло негов: засмука едрите ѝ зърна и се задвижи отдолу в нея.

Дишането ѝ се накъса, а сърцето ѝ биеше лудо. Пред очите ѝ заиграха сини кръгове. Идеше ѝ да умре от блаженство и само едно я спираше в този миг: искаше да ѝ влезе докрай, както баща му някога. И постепенно това се случи. Усещаше го толкова дълбоко, сякаш чак в дробовете си, отново разпъвана отдолу, но вече не насилвана. Този път сама го искаше – да я боли, да я раздира, но да бъде пълна. Срамните ѝ устни вече поглъщаха самия край на ствола му и тя някак почувства, че вече нямаше накъде. Сега, само ако се раздвижеше в нея, би умряла. И той се раздвижи. Очите ѝ се затвориха и с нечовешки хриптения започна нейната “смърт” – мощна, разбиваща, неумолима. През мозъка ѝ минаха картини от онази нощ на масата, на скъсаната моминска роба и как днес на улицата се бе опряла на една къща със свит стомах. После всичко изчезна...

Полюшване. Още едно. И още едно. Знахарката отвори очи. Беше разчекната и наведена над Фружин, който я пълнеше със семето си. Не беше издържал путката ѝ да го стиска като с ръка и да го дои със спазмите си. А, вместо да умре, тя беше свършила. Но не и задоволила животинския си нагон. Мъжка сперма за пръв път пълнеше утробата ѝ – вече безплодна, но неистово жадна. Бяха застинали в това положение известно време, след което тя го погледна умолително:

- Ела при мен да ме любиш тази нощ, Фружине! Тази къща има тайна врата. Къщата ми е съвсем наблизо.

Аристократът бе превалил средната възраст и я загледа учудено, но тя разбра и бързо му прошепна:

- Аз съм знахарка, имам биле за мъжка сила. Само не ме оставяй така! – и му разказа накратко за тайната врата и къщата си.

После стана от него мъчително, мъчително бързо се облече и с лека усмивка напусна стаята. Прибра се замаяна и стиснала разкъсаната някогашна дреха зачака. След време някой тихо почука на портичката ѝ. Знаеше кой е – ловък, без охрана и търсещ я. Затвори вратата след него, погали го и му подаде приготвената отпреди стъкленица, а той послушно пи. После го придърпа след себе си и двамата се озоваха в подземие, пълно с билки, всякакви съдове и легло. Стопанката запали няколко свещи, съблече се и бялото ѝ стегнато тяло напълни очите му. Достойнството му се уголеми в цялата си прелест и след като го съблече кадъната му го лапна без бавене. Вече пъшкаше на воля и смучеше този свръхценен подарък от съдбата. Когато го направи достатъчно хлъзгав, разтвори гърдите си и го стисна с тях.

- Забелязах, че много ти хареса така, мили Фружине! Наслади се!

И огромната ѝ гръд заигра по твърдия му хуй. Гледката го възпламеняваше и той също започна да дава глас на възбудата си. Този път твърдите зърна влязоха в действие и започнаха да се търкат в хуя отдолу и в топките му. После тя неочаквано кръшно се изви между краката му и докато го смучеше, със зърната си търкаше и боцкаше и двете му топки по цялата им дължина, та чак до ануса му. Действаше по инстинкт, а изглеждаше толкова обиграно – не жена, а дявол! Сетне обърна налято дупе към него и го подкани:

- Вземи ме, мили Фружине, наслади ми се!

Без да чака гостът превзе путката на щедрата си домакиня. Заклати я на 4 крака, на пода и сред билките ѝ. Изпитваше неистова наслада от гледката, от възвърналата се мъжка сила и от страстта на обладаваната кадъна, която не можеше да се разбере дали не свършва постоянно. След завидно дълго за възрастта му чукане, стисна кръста ѝ и отново накваси жадната ѝ путка. Тя крещеше от удоволствие пред него и хипнотизиран от гледката известно време той не посмя да си го извади от утробата ѝ. Направи го, обаче, тя. С ръка измъкна от себе си все така твърдия му атрибут и го насочи към другата дупка отгоре. Обърна глава, погледна го разрошена и зачервена, но с дяволски блеснали очи и прошепна:

- И тука, мили Фружине, и тука съм жадна! – и се натисна в него.

Дупето ѝ беше адски тясно, но смазката от сокове и сперма свърши своето и милиметър по милиметър то също се предаде. Набиха го на кожен кол, както някога. Напомняха му старо, славно и подлудяващо време. И тя пак се усещаше толкова пълна и безпомощна да върне всички тези години, но възнаградена за въздългото чакане. Викаха и двамата и когато тя отново усети, че пред очите ѝ всичко се завърта, сграбчи гърдите си и за кой ли път се пренесе десетилетия назад.

Три пъти Фружин свърши в знахарката тази нощ, а колко пъти го стори тя – дори сама не знаеше. Първите викове за поход и завърналата се зрелост ги свариха голи и притиснати един в друг в полутъмното подземие. Аристократът се заоблича и погледна домакинята си:

- Трябва да тръгваме за Варна.

- Фружине, обещай ми! Моля те… – задави се тя от емоции.

- Обещавам! – целуна я и бързо излезе.

Повече никога не се видяха.

И повече никой никога не си послужи с името Симеонис. Само историците. Но и те никога нямаше да разберат колко много страст имаше в онези кървави дни. И така трябва. Защото всяка страст има своето време и своята съкровеност.

ɱ