Селска идилия (част 1)

17.04.2025 | Анонимен

Задушавам се с тези завивки! Този юрган направо ме смачква и задухът в стаята е неописуем! Ставам и отварям прозореца. Полъхът на свежия сутрешен въздух ми връща силите и усещанията. Отърсвам се от заспалото си състояние, усещайки прохладата в поетия въздух. Петлите пеят поздравявайки новия ден.

В сумрака търся ключа на лампата и щракам няколко пъти последователно. Не свети! И снощи преди да си легна не светеше! Бавно си връщам спомените.
Ставам и се обличам. Тръгвам по скърцащите дървени стълби надолу – баба, лека ѝ пръст, им викаше “басамаци”.

В кухнята мрачно – светлинка от цигара. Силуетът подскочи стреснато при влизането ми.
- Кой си ти? Ко правиш тука?
- Тате, аз съм Вальо! Синът ти! Не помниш ли?
Въздишка на облекчение се отрони от посоката на силуета.
- О, тате, много айдуци се навъдиа! Ти кога си доде в село?
- Тате, снощи си дойдох. Говорихме двамата, ама ти… – погледнах празното шише от мастика и преливащия от фасове пепелник. - Бе бива ли толкова да се напиваш бе, баща ми? Срамота е! Къде са кравите? Що е празен оборът?
Силуетът запали цигара и почна дълга и мъчителна кашлица. Болеше ме като го слушах и приемах мъката му да си вземе въздух като моя.
- Тате, хвърли я тая цигара бе, човек! Ще умреш от напъване!
- Ба ша умра! Да еба и силикозата мръсна да еба! Па кравите ги продадох на Кольо Папката, кога се спомина макя ти. Па язе сам не моа се оправам, па с тея добичета па ич! Трудно ми е да ги чувам, па да бегам подир тех въздух немам! И мойто дете, с какво ти плащах докторството? Пари требат, ей! Лека ѝ пръст на макя ти, до последно ми думаше: “Всичко за Вальо ше даваш, нема да се скапиш, човек да стане!”. Преди да умре все за теб говореше! И снимката ти, оная твойта с костюма на бала, ме накара в болницата да я занеса. Коги умрела докторите я намерили до сърце да те стиска! Скъсали я да ѝ я извадят от ръките, синеееееее... – и ревна тежки едри бащини сълзи.
Почувствах се виновен, като неблагодарник! Баща ми, подземен миньор 30 години, плачеше със сълзи и хлипаше пред мен в сумрака на стаята, душен от напредващата астма и непрекъснатото пушене.

Моят старец забил чело на масата ридаеше и оплакваше и себе си и починалата ми майка.
- Тия хайванчета грижи искат, татеееееее! На Кольо ги дадох… тоя бе, Папката, от другото село! – и пак захлипа. - Вальо, сине, ти ял ли си? Ма то май нищо няма тука? – надигна се и обърна възглавницата.
Бръкна и извади един намачкан плик от калъфката. Остави го на масата и каза:
- Ей ги, сине! Това имам! 11000 лева са! От кравите и от пенсията малко съм събрал... – и пак се закашля. - Иди, мойто момче, после при Васа на магазина и купи нещо да хапнем.
- Коя Васа бе, тате? Кой магазин? – попитах.
- Василка бе, твойта съученичка! Кръщелницата! Магазин имат на двора на старата къща. Ще видиш, немож го подмина на горната улица. Ма ти сеги до коги си тука? Ко стана с учението?
- Завърших, тате! Дипломирах се!
- Ма белким доктор си вече? Ма божеееееее! Майка ти утре да идем да ѝ прелея, така ми заръча, коги се дипломираш, да ѝ прелея вино и тя да знае милата! Ей как те обичашеееееее! – и пак ревна.
Баща ми от коравия и здрав работар се беше превърнал в душевна развалина.

Тръгнах по улицата към центъра. Последно в село бях преди две години за погребението на майка. Пристигнах вечерта и на другия ден след погребението си тръгнах. За тези две години селото се беше променило доста – нови къщи и други, дето бяха схлупени, сега направо си бяха трагедия.

Магазина го видях от далече – боядисана нова постройка в бяло и зелено и с реклами на огромните стъкла.
- Добър ден! – поздравих като влезнах.
Васка вдигна очи и ме погледна опулена.
- Вальооооооо, ти ли си беееееее? – и се засили отгоре ми.
Метна се на врата ми и ме запрегръща.
- Ма ти кога? Как? Кога дойде бе, човек? Леле, колко си възмажаллллллл!
Тази ухилена и леко трътлеста женица подскачаше покрай мен и ме дърпаше за ръцете гледайки ме изотдолу. Радваше ми се и не спираше да ми задава въпроси.
- Ами снощи се върнах, късно беше. Тате ме прати да му дадеш цигари и едно от неговото. Дай ми 4 кренвирша и онази лютеница! И един хляб ще взема...
- Тоя кръстник много пуши! Пък това пиене… ууууууу, добре че ти си дойде! Ами скитасвай го малко! Стегни му юздите, че ше умре от цигари и пукница!
И в следващия момент усетих как някой ме сграбчва през гърба и ме стиска през гърдите. Направо ми спря въздуха и не можех да мръдна!
- Баси майката, Вальоооо, брат, ти ли си бе, кучеееееееее? – чух познат глас.
Ръцете ме завъртяха и се озовах с лице към посоката от която идваше гласът.
- Ма верно ти си бе, брат! Вальооооооо! Знайшшшшшшш как са радвам бе, брат! Пък тебе никога не съм вервал да та вида тука! Ко стана с даскалото? Изкласи ли най-накрая? Бах мама му! Седем години! Не ти ли писна от зубрене бе?
- Герге, пусни ме! Не мога да дишам… – едва издумах.
- Ти си, брат! Само ти може да ми викаш “Герге”, другите ги троша с бой! Ха-ха!
Георги, мой съученик – Гошо лапата. Едната му шепа колкото две други! Голям, едър и здрав! От втори клас до осми на един чин – третия в ляво до вратата. Двама по-големи се опитваха да ме бият в училище и Гошо ги вкара в пътя – единият беше с комоцио от един чумбер. Никой повече не ме закачи. Той не беше много по ученето, а аз му подсказвах и му помагах на контролните. Него го влечеше техниката и постоянно ровичкаше нещо при баща си в гаража. Изобщо не се учудих, когато аз записах ветеринарния техникум, а той механото. Айде още четири години заедно в една квартира! Бяхме приятели – братя!
- И кво ся, ветеринар? Иииии, разгеле че се дипломира! – проехтя гласът на Гошо.
-Ти да видиш! То такъв човек ни трябва! Тука в околията няма! От града на 40 км. ходим кога се наложи. Ма ти ся си ни тука! Ейй, брат, да знаеш как се радвам! – и пак ме сграбчи с прегръдка.
- Ами бай Дончо, ветеринаря? Нали е тука? – попитах.
- Бе тука е, ама го нема! – захили се Георги.
- Как да го няма? – попитах не разбрал.
- Брат, бай Дончо одъртя и май изплиска легена! Уж той, ма само глупости прави! Каквото хване да лекува или на кюфтаци става, или с краката напреде към екарисажа. Не е неговата борба вече! Ма ела-ела аз да ти покажа… Мръдни са малко с тоа голем гъз ма, жена! Мръдни да минем! – ухилен приказваше на Васка.
- Не ми говори на МА бе, мухльо! – не му остана длъжна Васка.
- Ма стига, МАаааа! – ухили се Георги насреща и... приведе се и я целуна по бузата.
- И да знаеш, Жоро, много си ми беше убав гъза, ама ти ме развали, простакооооооо! – отвръщайки му на целувката с целувка.
Минахме зад стелажите през склада и направо в двора. Гошо живееше в съседната къща – сега между двата двора нямаше ограда.
- Герге, ти и Васка? – попитах.
- Ам че жена ми е! Ти не знаеш ли? То верно майка ти тогава беше в болницата. Да ти кажа аз съболезнования, брат! Не дойдох на погребението, щото след 3 дена сватба имахме с Васка. Ма то суеверие може да е, ама… мамка му и живот, знае ли човек! Ела-ела, да видиш! Тука имам два бокса за свинки, ама тоя моя късмет от осем прасенца пет мъжки! Бая подфръкна, ще замиришат на нерез, няма да мога да ги продам! Ще може ли да им клъцнеш макарите? ХА-ХА-ХА!
- Герге, мога ама нямам регистрирана практика! Пък и консумативи нямам...
- Бе еби я тая практика! Или го можеш или не! Кво ти дреме? Я виж къв гараж съм направил! Практика ли да им плащам на държавните хрантутници? То малко ми е магазина! Оттам какви пари скубат за всичко! Ей, чак пожарната иде за предписания бреййййййй!
- Бе то така, ама ако стане нещо с някое прасене? Още не съм законен! Що не потърсиш бай Дончо?
- Няма вече бай Дончо! Викат му дон Мориконе на бай ти Дончо! Гено циганина, дето с каруцата караше дърва и ги цепеше, помниш ли го?
- Е да и?
- Ми бай Дончо лекува коня на мангала, ма коня умря и циганинът, нали знаеш че беше малко чалдисан и не го слушаше главата, хептен се врътна от мъка по коня. По цял ден обикаляше улиците и викаше: “Той мори коня! Той мори коня!” и някой зевзек, нали ги знаеш в наше село, кръстиха бай Дончо на Дон Мориконе. Ти ще ми скопяваш хайванчетата, няма да се разправяме!
- Ма Герге, ни консумативи имам, ни кола да ида до града! Рейсът само сутрин и вечер, какво да правя цял ден в града? Ще ме закараш ли? – попитах.
Гошо се почеса с такава сила по скалпа, че ако беше на някой друг щеше да му лъсне черепа. Сбръчка вежди, погледна ме и се ухили:
- Никъде няма да те карам! Ела, ти сам ще идеш!
Отвори стария гараж и дръпна един избелял брезент.
- Това е, брат, Жигулата на тате! Комби кат за тебе! И на катафалка става, ко умориш някоя гадина! Ха-ха-ха! Закърпил съм я отвсякъде! Нов съединител, нов диференциал, основен ремонт! Гумите малко алтави, ма тая година ще изкарат! Въртиш и пали! Барут! На пътя е оса, върви на бургия! Едни мангали пет пъти идваха да я искат, ма как на циганин да я дам? На баща ми колата, душата му да дам! Каквото съм дал, за моя сметка е! На теб за 400 лева! Всичко ѝ е платено! Кога решиш, тогава прехвърляме! Па за парите, когато имаш! И да знаеш, тия кренвирши от жената да не ги взимаш! В тях месо нема! Довечера ела с дъртия! Аз ще заколя един петел, пък и да се видим като хората!
На другия ден скопихме прасенцата. Точно тръгнахме от боксовете към къщата на Георги и пред вратата спря огромен джип.
- Гледай-гледай, Вальо! Тоyоtа Tundra! Еба си Зила! 400 коня, брат! Пък ко знаеш кво пиче го карааааааа! – и си облиза устната и засука мустака.
Пикапът спря пред входната врата и първото което видях е, че от вратата скочиха два бели ботуша и после се подаде едно стройно тяло облечено в зелена хирургична туника. Две слаби стройни бедра, нацедени в еластичен сив клин, замаршируваха с белите ботуши към нас по алеята.

Отдалече се провикна бързо приближаващата девойка:
- Бате Гошо, докторът при теб ли е още? Кака Васка ми каза, че скопявал прасенцата? Да не съм го изтървала?
- Ха, тука е, батьовото! Тука е! Как ще го изтървеш, ей го на! Твой е!
Девойката ме изгледа от глава до пети, а аз през това време си бършех ръцете с един парцал. Протегна ръка за поздрав и аз, като съм омазан в дланите още, ѝ подадох лакътя. Момичето се захили, прибра си ръката и занарежда:
- Ми докторе, аз да питам, може ли да дойдете утре до фермата? Имам едни крави, уж заплодени, ама не знам! От града щеше да идва ветеринар, ама счупих телефоните да звъня и все отлага! Ще може ли да дойдете да ги видите, дали са заплодени, че да знам какво да правя?
- Преди колко време е извършено оплождането? – попитах.
- Трябва да видя в книгите, ама има вече два месеца.
Момичето ме гледаше с едни големи очи изпълнени с надежда и очакване.
- Ще дойде, ще дойде! Как няма да не дойде! – провикна се Герги.
- Ще дойда, но сутринта! Отделете добичетата и няма да ги храните! И без да пият вода! Къде да дойда?
- Докторе, когато кажете! Аз на кака Васка пред магазина ще те чакам.
- Валентин се казвам. Утре по-рано към седем е добре! А Вашето име?
- Аз съм Росица. Добре, докторе, в 7 пред магазина.
Девойчето залопурка с белите ботуши по алеята, а Герги усукваше мустака и си тананикаше.
- Росни ми, росни, Росице… росни ми на манивелата! И, брат… глей ква кучка, брат! Же-сто-ка! Па ние простите вълци давим!
- Ами ако те перна с щайгата? Ти на кой викаш вълк бе, куче умряло! – прозвуча гласът на Васка.
Така се бяхме захласнали, че не разбрахме кога е дошла.
- Кой ма? Приказваме си тука! Нали така бе, брат? Ха-ха-ха!
- Ей, като нямам късмет, ще си умра с това нискостебленото! Виж, тая мадама бедрата ѝ от сливиците!
- Ти на кой викаш нискостеблено бе, дивак! Ако не бях аз, слива само на картинка щеше да гледаш, простакооооооо! Ела да те целуна, че ме ядоса! – Васка се надигна на пръсти да целуне мъжа си.
Той нежно я погали по рамото и много внимателно я шляпна по дупето.
- Да ми вардиш сина, че ща ебааааааа! Уф, много я обичам тая кривата и ината ѝ селски! В шестия месец е, брат! Глей как се натрътка! – гледаше с искрящи очи след жена си, която влезна в магазина.

Следва продължение…