Да си пуснеш бюлетините

13.07.2024 | Анонимен

На всеки народен вот аз съм председател на комисия. Направо несменяем! От другите в комисията има около 2-ма 3-ма по-постоянни и останалите са все нови и нови. Да се чудиш откъде ги копаят тези баби и дядовци значи! Но и като се замисля върху размера на пенсиите, сигурно само да се завърти човек около пенсионерски клуб направо не комисия, ами армия ще си събере! Най-често ги слагам на списъците, щото от машина нищо не разбират, а и оправията с хартиените бюлетини им е трудна. На заместника оставям да се балтае с чували-мували и прочее скука, а секретарят се поти над протоколите. През цялото това време аз най-често надзиравам, мотам се покрай машината и ходя наперен като петел с председателския бадж по коридорите и по двора на училището. И тоя път пак така…

Да не мислите, че ми е лесно в тоя топлик? Тамън седна на кафето отсреща – дошли наблюдатели, застъпници, от общината, той, оня. Ееее, стига де! Само Путин и Байдън не дойдоха. Стана, отида, нашокам им канчетата на всички в комисията и пак на кафето. Изгорил съм не знам и аз колко хиляди калории да снова напред-назад.

Като ми звъннаха, че са дошли от общината, първият път бях доста ядосан, но по време на ходенето нагоре се сетих, че преди идваше една доста сладичка общинарка, една такава хлевоуста, засуканка, абе да я изплющиш с кеф! Вечно усмяна, бодра, не можах да разбера сваля ли ме или си е такава с всички. Та, появявам се аз и тя там. Хммм, с една почти прозрачна рокличка с дължина на границата на приличието. Лензи ми се там и вика:

- Хайде, председателю, де се губиш?

“Абе, хей, хм-м-м, като те гледам ми се ще да се изгубя някъде из теб!” – мисля си. Ама нали съм си възпитан и се оправдах, че съм бил на обмяна на опит в друга комисия.

Преброихме набързо гласувалите до момента. И тя ми се усмихва, пише и гледа почти празните кутии с бюлетини и се хихика:

- Ау-у-у, колко малко!

“Абе ти ми падни пък ще видиш и повече!” – продължавам да си мисля.

- Да не би хората да се притесняват от кабинката за гласуване? – хили ми се тя и отива уж да провери.

И аз след нея. Влязохме в кабинката. Вътре – революция на удобството: чин за второкласници на височина далеч под топките ми. Един такъв тесен, ни да седнеш, ни да се наведеш.

- Ау-у-у, ми то с тез ниски чинчета как да гласуваш? – пак ми се лензи тя.

После се наведе напред над чина, понадупи се пък изви глава и се хили.

- То трябва да се наведе много човек, хич не стават за гласуване…

“Абе като те гледам може пък за друго да стават!” – правя си аз мисловна равносметка. После я подхванах леко за кръстчето и я повдигнах назад, за да се изправи. Телата ни се прилепиха и тя ми даде ослепителна усмивка, след което се плъзна по мен и първа излезе от кабината.

- Е, вече знам защо толкова малко хора гласуват, ха-ха! – усмихна ми се и излезе от стаята към другите комисии.

Час-два не мръднах от стаята, което е необичайно за председателските ми навици. Мислех си само за общинарката – черешка по Смирненски и, разбира се, как да не си личи заформилата се в дънките ми топка. На втория кръгъл час след посещението изведнъж през вратата се показа отново ухилената глава на общинарката. Погледна дъската и записвайки рече:

- Ау-у-у, слаба активност виждам аз… Май ще трябва да вдигнем активността, ха-ха! Хайде ще гласувам при вас, имам право!

- С хартия или на машина? – попитах я.

- На машина, на машина, макар че не му разбирам много. Ще помогнеш ли, председателю?

Иска ли питане? Веднага след дописването в списъка джентълменски се паркирах до машината. Нашата машина е в самия край на стаята и не много удобна за директно наблюдение, така че можеше да действам. Помогнах за вкарването на картата и с лявата ръка започнах да натискам опциите за кои видове избор ще се гласува. През това време с дясната ръка не много деликатно замачках общинското дупе. Повдигнах очи: останалите от комисията изобщо не ни обръщаха внимание.

- Ау-у-у, колко интересно! – зачурулика сладураната. - И сега какво по-нататък?

- Е, по-нататък не мога да ти помагам… гласуването е лично.

- Ооо, можеш, можеш…

Оставих я да гласува на монитора, а с дясната ръка се заех да ѝ помагам в процеса: проврях я под рокличката и погалих крачетата и хубавото заоблено дупе. Не каза нищо, само натискаше нещо на монитора. Стиснах дупенцето ѝ, а после прокарах пръсти между бузките ѝ и напипах тънката материя на прашките. Единият ми пръст се спря отдолу чак на путката ѝ, а другият остана на входа на анусчето.

- Сега партиите са отляво, нали? Какво трябва да направя?

- Ами трябва да натиснеш в квадратчето, за да гласуваш. Ето така! – и с единия пръст натиснах върху прашките отпред, при което и те, и част от пръста ми проникнаха в цепчицата.

- Ауохх, разбирам…

- А отдясно са преференциите. Ако искаш да гласуваш с преференция натискаш ето така! – и с другия пръст натиснах прашките към входа на анусчето.

- Ахмммм, да-а… искам и преференция!

- Така, сега за другия избор отново натискаш вдясно ето така! – и пак част от оскъдните ѝ гащички заедно с моя пръст се хлъзнаха в мокрото ѝ путе.

- Ооо, то даже било приятно…

- Да-а и после, ако искаш с преференция, ето така! – другият ми пръст усети топлината на дупето ѝ. – Но преференцията не е задължителна.

- Определено преференциите трябва да са задължителни!

- Ето така се гласува.

Погледнахме се. И двамата се желаехме на момента. Погледът ѝ беше леко влажен и излъчваше невероятен сексапил. Измъкнах ръка и я оставих да се пооправи. Гласува, усмихна ми се неустоимо и продължи по задачите си.

Минаваше време и дойдоха онези безкрайно дълги часове, в които само се пържиш и никой не идва да гласува. Не че можех да мисля за друго, освен за нея, но липсата на каквито и да е гласуващи правеше мислите ми още по-натрапчиви. По едно време ми се искаше да изляза, за да взема някаква чанта и да я захвърля из коридорите, след което да подам анонимен сигнал за бомба в училището и какви ли не още лудости, но, слава Богу, се овладях. Гледах към пустеещата врата и…

- Председателю, трябваш ми за една проверка! – дочух желаният глас още от коридора. - Комисия, извинявайте, ще ви го отмъкна за малко! Идвай с мен!

- Какво е станало?

- Ще видиш, но побързай, че няма много време!

Вървях с нея до стълбището на коридора, след което, вместо да тръгне надолу, тя се насочи към стълбите за най-горния етаж, които бяха заградени с някаква пейка. Прескочи я като сърничка и ме подкани да я последвам. Вървяхме из празния етаж, след което тя отключи една от стаите и влязохме. Хвана ме за ръката, заведе ме до катедрата, след което повдигна рокличката и се наведе напред.

- Хайде, председателю, машината е готова за гласуване! За партии се гласува в долното меню.

Не чаках втора покана, за да упражня избирателните си права. Извадих си го, отместих прашките и потънах в дебрите на партийния вот. Машината запъшка доволна. Беше добре смазана и гостоприемна. Хванах я за тънкото кръстче и започнах да засилвам тласъците. Беше много сладка, изцяло отдадена на удоволствието си в натоварения ден. Но аз исках повече: сложих коляното си на катедрата и напънах още по-здраво пичето ѝ.

- Ох-х-х, ще ме разпориш, бе! Колко човек съм! Ох-х-х… – изписка тя.

- Нищо ти няма! Корави сте вие общинарките! – продължих да я чукам дълбоко аз, погалвайки я по запъхтяното личице с ръка, която тя захапа.

Не отдръпнах ръка и продължихме с чукането, нанасяйки си един на друг болка. Даже ми се стори още по-симпатична така – захапала със зъбки ръката ми, докато путката ѝ отговорно поемаше твърдия ми вот.

Надолу из етажите изборният ден вървеше вяло, докато ние на последния етаж сериозно качвахме избирателната активност. Вотът постепенно престана да прилича на протестен и се промени в такъв на доверие: движех се леко в топлата путка, без да го изваждам и галех малкото ѝ дупенце, а тя просто смучеше захапаното допреди малко място с устнички. Започнах да го въртя вътре в нея, като го търкам по всички стенички. Определено ѝ хареса, защото започна да издава гърлени звуци и да провлачва ръце по плота на катедрата. Стиснах едната сладка бузка на дупето ѝ и ѝ го хлъзнах докрай в подгизналата урна. Изписка, захапа ръката ми и започна да свършва, стараейки се да не вдига много шум. Телцето ѝ се гърчеше в конвулсии и наистина беше прекрасна гледка. Когато се отпусна върху катедрата, мислех да продължа с движенията, но тя ме погледна, ухили се съблазнително и рече:

- Гласувай преференциално!

Нямаше как – явно тази машина работеше със задължителен преференциален вот, поради което поставих кожената карта на входа на горното меню и натиснах. Преференциалното гласуване започна бавничко и леко трудно, но малко по малко коженият кандидат се утвърди и наложи. Направо полудявах да гледам и чукам това малко, но чудесно оформено общинско дупенце. Колко пъти съм искал да го туря на кмета, на зам. кмета и на всичките общински лапачи, дето работа за две стотинки не вършат, а то какво стана: челастрех суперсладко дупенце на общинарка, дето не ми е лапала, а върши работа за милиони. Така да се каже използвах всички благинки на общинската администрация и получавах пълно обслужване на едно гише. Изваждах си целия хуй, за да се наслаждавам на разпънатото ѝ анусче, след което пак ѝ го вкарвах докъдето може.

- Ох-х-х, колко човек, а с каква щедра урна! – похвалих я аз и я плеснах по заоблените бузки.

- Да-а, ммм, ох-х-х, само за специални гласоподаватели! Но ти не си пускаш бюлетината, ох-х-х, а само я пъхаш и вадиш…

- Значи имам забележка от общината, така ли? – възнегодувах наужким аз. - Мое право е да си гласувам както си искам! Направо ще я строша тая урна от гласуване! – и заблъсках сладкото анусче не брутално, но отривисто.

Държах я за кръстчето и се наслаждавах на последните секунди от чукането ни. И двамата бяхме шумни на границата на безопасното. Гледах я как лежи върху катедрата със затворени очи и стиска юмручета. Струваше ми се, че цялата стая мирише на похот, и че даже слънцето ни се усмихва похотливо.

- Къде да… – почнах аз, но тя ме сряза:

- Вътре!

Стиснах я за талийката и натиснах максимално напред. Милион бюлетини се заизсипваха в топлото ѝ дупе и усетих, че оргазмът връхлетя и нея. Наистина имаше отрязък от време, който ми се губи, сигурно и от горещината. Прилегнах леко върху нея, за да я усетя, стараейки се да не ѝ тежа. Така бяхме около минута, запъхтени и безмълвни, след което пекът и дългът започнаха да надделяват. Надигнах се, целунах я по сладкото дупенце и ѝ помогнах да се изправи.

- И двамата ще броим бюлетини… – изкикоти ми се тя.

- Да, но твоите са повече! – подкачих я аз и я целунах.

- Слизай, аз ще се забавя. И внимавай никой да не види, докато прескачаш пейката!

Намигнах ѝ и тръгнах, а тя пое към тоалетната. Повече не я видях през този изборен ден, та и до днес. И ми липсва! Сега стискам палци да не се състави кабинет иии наесен пак с песен – председател на комисия-я-я! Ех, че като сложа пак оня председателския бадж, че като се наперя пак като петел по коридорите и по двора на училището! Никой не може да ми излезе насреща!

Е, добре де, прави сте – тя може!


ɱ