История за Саймън и Даниел

27.04.2025 | Анонимен

Скъпи читатели,

С огромна благодарност и вълнение се обръщам към вас по повод първата ми история за Жоро и Айджан. Радвам се, че тя достигна до толкова много хора и предизвика различни емоции и отзиви – както положителни, така и критични. Всеки един от тях е ценен за мен!

Днес с удоволствие ви съобщавам, че публикувам втората си история, част от моето лично вдъхновение и стремеж към писането. Бих искал да подчертая, че тези разкази са напълно художествени и измислени. Те са плод на моето въображение и желание да се изразя чрез словото.

Благодаря от сърце на всички, които отделиха време да прочетат и коментират. Специална благодарност отправям към Fairy – твоите мили и вдъхновяващи думи ме трогнаха и ми дадоха още по-голяма мотивация да продължавам. Благодаря също и на sexkupon.com, че предоставиха платформа за разказа ми и му дадоха възможност да достигне до широка аудитория.

Оставам верен на себе си и на желанието си да споделям истории, които вълнуват и докосват.

С уважение,
JORO

Приятно четене!


### Началото

Саймън и Даниел се познаваха откакто се помнеха. Още като деца, когато улиците на малкия им град бяха техният свят, те бяха неразделни. Саймън, с неговите разрошени кичури и вечна боя по пръстите, беше свободен дух. Обичаше да рисува – навсякъде, по всяко време. Стените на стаята му бяха покрити с платна, скици и цветни петна, а дрехите му бяха като извадени от някакъв ексцентричен карнавал – ярки ризи, шалове с флорални мотиви и панталони с неравни подгъви. Косата му, права и до раменете, беше боядисана в лилаво, с няколко кичура, които сякаш светеха под слънцето. На 17 той вече беше местна легенда сред артистичните кръгове в гимназията – художник, който виждаше света през призмата на цветовете и емоциите.

Даниел, на 18, беше пълната му противоположност – висок, атлетичен, с изваяно тяло от години тренировки по футбол, той беше звездата на училищния отбор. Усмивката му беше заразителна – искрена, топла, сякаш можеше да разтопи и най-студеното сърце. Косата му беше къса, тъмна, винаги леко разрошена след тренировка. Обличаше се просто – тениски, дънки и маратонки, но имаше чар, който привличаше вниманието на всички. Даниел беше момчето, което всеки искаше за приятел, и все пак най-близкият му човек беше Саймън.

Двамата се бяха сприятелили още в детската градина, когато Саймън беше нарисувал Даниел като супергерой, а Даниел го беше защитил от по-големите деца, които се подиграваха на “странните” му дрехи. Оттогава бяха неразделни. Имаха си свой свят – дърво в парка, където си разказваха тайни, уличка зад училището, където си разменяха касети с музика, и безброй спомени, които ги свързваха.

Един ден, когато бяха на 10, Саймън подари на Даниел рисунка – двамата, държащи се за ръце, заобиколени от цветя и звезди. На гърба на листчето написаха пакт: “Винаги ще бъдем приятели, каквото и да стане!”. Даниел окачи рисунката на стената в стаята си, където тя остана през годините, свидетел на тяхното приятелство.

С времето чувствата на Саймън към Даниел се промениха. Той започна да вижда приятеля си по различен начин – не само като брат, а като нещо повече. Сърцето му биеше по-бързо, когато Даниел се смееше, когато го прегръщаше след победа на терена или когато го гледаше с онези топли, кафяви очи. Саймън беше влюбен, но страхът да не загуби Даниел го караше да мълчи. Вместо да сподели, той изливаше чувствата си в тайния си дневник – малка тетрадка с кожена подвързия, пълна с рисунки, стихове и изповеди за любовта му.

“Даниел е като слънцето!” – пишеше той, “Топъл, ярък, недостижим! Гледам го и искам да му кажа всичко, но думите се губят. Как да му призная, че всяка негова усмивка е като картина, която искам да нарисувам завинаги? Страх ме е, че ако му кажа, ще го изгубя. Но го обичам! Обичам го повече, отколкото мога да понеса!”.

Един слънчев следобед, малко преди голям футболен мач, Саймън и Даниел бяха в стаята на Саймън. Платна и бои бяха разхвърляни навсякъде, а Саймън рисуваше нещо абстрактно, докато Даниел седеше на леглото и разказваше разпалено за предстоящия мач.

- Сай, не разбираш! Ако спечелим този мач, сме на крачка от държавните! Треньорът каза, че скаутите ще са там. Може да ме забележат!

- Ще ги разбиете, Дани! Ти си най-добрият! Винаги си бил! – каза Саймън усмихвайки се, без да вдига поглед от платното.

- Хайде, не ми се подмазвай! Ти дори не гледаш мачовете ми! – смеейки се отвърна Даниел.

- Гледам ги. Понякога. И винаги знам, когато вкараш гол, защото крещиш като луд! – и Саймън го погледна с топла усмивка.

- Много смешно! Трябва да дойдеш на този мач, сериозно! Ще е епично! – каза Даниел и хвърли възглавница по него.

- Добре, добре, ще дойда! Само защото си ти! Но не очаквай да викам, като фенгърл! – Саймън хвана възглавницата и я сложи до себе си.

Даниел се засмя, а Саймън го гледаше с любов, скрита зад шеговития тон. Той обичаше тези моменти – когато бяха просто двамата, без маски, без очаквания. Но сърцето му се свиваше, знаейки, че Даниел никога няма да разбере какво чувства.

- Отивам да направя сандвичи и лимонада. – каза Саймън, ставайки от стола си. - Не пипай нищо, че ще объркаш хаоса ми!

- Без обещания! отвърна Даниел.

Докато Саймън беше в кухнята, Даниел, отегчен, започна да разглежда стаята. Под купчина скици на бюрото забеляза малка кожена тетрадка. Любопитството надделя и той я отвори. Страниците бяха пълни с рисунки на него – усмихнат, на терена, замислен. Но това, което го шокира, бяха думите. Изповедите на Саймън бяха като удар – нежни, болезнени, изпълнени с любов, която Даниел никога не беше подозирал.

“Обичам го, но той никога няма да ме погледне по същия начин. Той е звезда, а аз съм просто сянка, която го следва. И все пак, ако можех да имам само един ден с него, бих дал всичко!”.

Даниел затвори дневника с треперещи ръце. Умът му беше в хаос! Саймън? Влюбен в него? Чувстваше се объркан, уплашен, но и странно поласкан. Не знаеше как да реагира. Когато Саймън се върна с подноса, Даниел се държеше сковано, избягвайки погледа му.

- Всичко наред ли е? – попита Саймън, усещайки напрежението.

- Да, просто… уморен съм. – излъга Даниел. - Май ще си ходя.

Саймън кимна, но сърцето му се сви. Нещо не беше наред.

### Отчуждението

През следващите седмици Даниел започна да отбягва Саймън. Не отговаряше на съобщенията му, избягваше го в училище, намираше извинения да не се виждат. Саймън беше объркан и наранен. Какво беше направил? Защо най-добрият му приятел го избягваше?

Един ден, в коридора на училището, Саймън го спря.

- Дани, чакай! Какво става? Защо не ми говориш?

- Нищо не става, Сай. Просто съм зает. Футбол, знаеш. – отвърна хладно Даниел.

- Не ми пробутвай това! Знам, че нещо не е наред! Кажи ми, моля те?

- Няма какво да кажа. Остави ме. – каза Даниел избягвайки погледа му.

Саймън остана замръзнал, докато Даниел се отдалечаваше. Сълзи напираха в очите му, но той ги сдържа. Не разбираше защо всичко се рушеше.

Седмица по-късно Саймън не можеше да издържи повече. Родителите на Даниел бяха заминали за деня и той реши да го посети. Позвъни на вратата, сърцето му биеше лудо. След миг вратата се отвори и там стоеше Даниел – само по хавлия, току-що излязъл от душа. Водата капеше от косата му, а тялото му изглеждаше още по-внушително, отколкото Саймън си спомняше. И двамата се смутиха.

- Може… може ли да вляза? – попита заеквайки Саймън.

- Ами… не знам. Добре, влизай. – отвърна колебливо Даниел.

Влязоха в хола и Саймън не издържа.

- Дани, защо ме отбягваш? Какво направих? Моля те, кажи ми!

Даниел въздъхна тежко, седна на дивана и прокара ръка през косата си.

- Сай, аз… видях дневника ти. Онзи ден, в стаята ти. Прочетох какво си написал.

Саймън замръзна. Лицето му пребледня, а сълзи напълниха очите му.

- Ти… какво? Защо го направи? – попита шепнейки Саймън.

- Не знам! Бях любопитен! И… не знаех как да реагирам. Беше… много!

- Съжалявам! Не исках да го видиш. Не исках да разваля всичко. Моля те, не ме мрази! – каза Саймън, докато сълзите се стичат по лицето му.

Даниел стана, приближи се до него и го прегърна силно.

- Не те мразя, Сай. Никога няма да те мразя. Просто… бях объркан. Не знаех какво да правя.

Саймън се разплака в прегръдката му, а Даниел го утешаваше и го галеше по косата.

- Мислех, че те загубих?

- Никога няма да ме загубиш! Ти си ми всичко!

Прегръдката им стана по-топла, по-интимна. Даниел, все още само по хавлия, усети нещо да се променя в него. Погледна Саймън в очите – онези големи, изразителни очи, пълни с любов и уязвимост. Без да мисли, той се наведе и го целуна – нежно, почти плахо. Саймън замръзна за миг, но после отвърна на целувката, сякаш целият му свят се беше съсредоточил в този момент.

Когато устните им се отделиха, те се погледнаха. В очите им гореше пламък – смесица от желание, страх и нещо ново, неописуемо. Даниел се усмихна леко.

- Сай… ако искаш да спрем, кажи го сега! Защото, не знам дали ще мога да се спра!

Саймън не каза нищо. Вместо това го целуна отново, по-страстно, по-жадно. Това беше достатъчно.

### Страстта

Целувките им станаха пламенни, изпълнени с години потискани чувства. Даниел започна да целува лицето на Саймън, шията му, ушите му, шепнейки колко красив е. Саймън, изгубен в момента, отвръщаше с целувки по гърдите на Даниел, по корема му, наслаждавайки се на всяка извивка на тялото му. Когато стигна до хавлията, той я свали с треперещи ръце. Гледката го остави без дъх – Даниел, гол, с внушителна ерекция, беше като нещо от фантазиите му!

Саймън нямаше опит, но инстинктът го водеше. Той започна да целува главичката, бавно, опитвайки вкуса му. Даниел изстена тихо, отпуснат на дивана.

- Ох, Сай… това е! Мамка му, продължавай!

Саймън стана по-смел, поемайки го по-дълбоко, наслаждавайки се на стоновете на Даниел. Всяка дума, всеки звук го караше да забравя страховете си. Даниел, изгубен в удоволствието, го погледна.

- Готов ли си за повече?“

Саймън кимна, очите му блестяха от желание.

Даниел вдигна Саймън и го отнесе в стаята си. Там продължиха с целувките, докато Даниел съблече Саймън. Тялото му беше гладко, ефирно, почти като на момиче. Даниел го целуваше по гърдите, по гърба, шепнейки комплименти.

- Ти си толкова красив, Сай! Не знам как не съм го виждал досега!

Саймън се усмихна, целуна го и каза, че иска да се подготви в банята. Там той си направи промивка, както беше чел онлайн, и забеляза червените дантелени прашки на сестрата на Даниел. Реши да ги облече – искаше да изненада Даниел.

Когато се върна в стаята, Даниел го погледна с палаво, почти хищническо изражение.

- О, Сай… ти си пълен с изненади!

Той го придърпа в леглото, целувайки го страстно. После прошепна в ухото му:

- Тази вечер си мой! И ще правиш каквото искам!

Саймън кимна, изгубен в желанието. Даниел го накара да му направи орален секс отново, но този път беше по-груб, държейки главата му, чукайки устата му. Саймън се задави, сълзи потекоха по лицето му, но той не искаше да спре.

- Харесва ли ти, Сай? Искаш ли още?

Саймън не можеше да отговори, но очите му казваха всичко. Когато Даниел спря, той го целуна страстно.

- Готов ли си за истинското, скъпи мой приятелю?

- Да.

Даниел го накара да се надупи, постави възглавница под него и свали прашките, разкъсвайки ги. Видя входа на Саймън и се пошегува:

- Трудна задача, братле! Ще трябва да те разкъсам!

Саймън се напрегна, но Даниел го успокои, започвайки да го лиже нежно. Саймън пъшкаше от удоволствие, отпуснат под допира му. След като го подготви с лубрикант, Даниел бавно вкара члена си. Болката беше остра, но той беше нежен, държейки Саймън за хълбоците.

- Добре ли си, Сай?

- Поносимо… продължавай.

Даниел започна да се движи бавно, докато болката отстъпи на удоволствието. Саймън започна да пъшка, насърчавайки го.

- Дани, не спирай… чукай ме!

Даниел ускори темпото, чукайки го все по-силно. След няколко минути смениха позата – Саймън легна по гръб, краката му на раменете на Даниел. Той го чукаше настървено, а Саймън пъшкаше, изгубен в екстаза.

- Сай, ще свърша… може ли в теб?

- Давай, Дани!

Даниел свърши в него, а Саймън изстреля сперма по тялото си, треперейки от оргазъм. Изтощени, двамата се сгромолясаха един върху друг, дишайки тежко.

Мълчаха, докато Даниел не проговори.

- Сай, знаеш ли… никога не съм изпитвал такъв секс! Дори с Ана, а тя беше… знаеш.

Саймън го погледна влюбено, щастлив, че е споделил този момент с него. Те го направиха още няколко пъти – в стаята, под душа, изгубени в страстта си. Когато се изкъпаха и легнаха голи в леглото, гушнати, Саймън забеляза рисунката на стената.

- Хей, ти я пазиш още?

- Да. Това е нашият пакт. Оттам започна всичко!

Саймън го гушна по-силно, сърцето му беше пълно. Заспаха прегърнати, щастливи, знаейки, че каквото и да се случи, връзката им е нещо специално.

Саймън и Даниел продължиха да бъдат неразделни, но сега връзката им беше нещо повече от приятелство. Макар светът да не разбираше винаги, те намираха сила един в друг. Саймън продължи да рисува, а Даниел да блести на терена. И рисунката на стената остана там – напомняне за пакта, който ги свърза завинаги.