Старата любов ръжда не хваща (част 5)

19.06.2023 | Анонимен

Беше поредния скапан дъждовен ден, не спираше да вали, беше ми писнало вече от дъжд, валеше от зимата и не спираше и не спираше. Тотално се бях сдухал вече. Липсата на пролет, липсата на слънце, и закъснялото лято бяха ме отегчили до лудост.
- Офффф, писна ми от тоя дъжд.
- Офффф... и на мен.
- И ко прайм ся?
- Мииии, знаеш ли ако имах “машина времето” и можех да се пренеса някъде на по-готино място, бих се изстреляла на някъде.
- Накъде би тръгнала, Мило?
- Бих отишла в Турция.
- Супер, да го направим! Сега ще включа машината на времето и ще се изстреляме.
Тишина, само цъкането по телефоните се чуваше...
- Ето, намерих нещо. Ало, да… искам два билета за Одрин. Аха… след колко време тръгва автобуса? Ок. Мило, готови сме. Вземи нещо връхно и да тръгваме.
- Как така, сега? За къде ?
- Мило, виж сега… имам машина на времето и ще те пренеса в далечното минало в Ориента и ти ще бъдеш моята слугиня. Аз ще бъда Султан, а ти ще трябва да си покорна и да изпълняваш, моите желания.
- Добре, Султане мой, както заповядате.
- Тръгвай тогава.
След половин час вече бяхме на стълбите на стар автобус. Беше на половина пълен, а отзад беше почти празен. Настанихме се на последната седалка.
- Ей, какво правиш?
- Ми сядам, какво да правя?
- Аз съм Султан, не може да сядаш до мен! Сядай на седалката пред мен, когато кажа тогава ще сядаш до мен.
- Охоо… ама ти сериозно се взе! Добре, ще ти играя играта, хитрецо. Ама ще съжаляваш, да знаеш!
- Сядай там ти казвам.
Автобуса миришеше странно, беше пълен с гастарбайтери и дрънкаха на чист турски, не разбирах нищо.

Автобуса запраши по маршрута си и задрънка своята песен. Беше стар и раздрънкан и отзад едва се чуваше вече речта отпред, даже се надвикваха за да се чуят или просто така си говореха. Надвесих се до ухото на стоящата пред мен Слугиня.
- Ей ти, слугинята… знаеш ли кой съм аз?
- Мммда… ти си Султан Мохамед.
- А така! И сега искам ей тука между седалката да си провреш ръчичката и да ми лъскаш!
- Оооо… почна да става интересно! Добре, Султане мой, като твоя прислужница и робиня ще изпълня твоето желание.
Бях се удървил яко, дръпнах гащета под дупето ми и изкарах достойнството си на показ.
- Оооо… Султане мой, сега ще ти помогна да освободиш малко парата.
- Давай робиньо Елдъз.
Започна да ми лъска. От време на време плюнчех и слагах на главичката по малко смазка. Тя се беше облегнала на стъклото и с дясната си ръка ми лъскаше. Аз като истински султан бях се разплул на двете седалки и се наслаждавах на момента. Бяхме седнали от лявата страна на автобуса от страната на шофьора.
- Ооооо… още малко и ще свърша. – прошепнах аз.
И точно в тоя момент автобуса спря, палавата ръка рязко ми остави члена и се дръпна и видях да се качват хора от задната врата. Една част насядаха по средата на автобуса, други седнаха няколко седалки пред нас. Ужас, сега как ще си командвам слугинята спокойно.

И точно в тоя момент забелязах едно прекрасно момиче на видима възраст около 30 години, стройна, с дълга права руса коса, отдолу с прилепнал клин, едър бюст прикрит от прилепнало боди, абе прекрасно момиче, направо ми останаха очите.
- Ела тук седни до мен слугиньо моя. – изсъсках аз през зъби.
- Идвам Султане мой.
Влязох до прозореца и до мен седна моята слугиня. Автобуса тръгна и последва поне половин часово пътуване без нищо да се случи, но в мен хормоните бушуваха. Имах мокро петно в гащите точно до пишката ми и ми се правеше нещо по въпроса и това не беше да спя и да чакам да стигна.
- Слугиньо моя, сега ще те отведа в моя палат в Одрин, но дотогава ще трябва да продължиш започнатото.
- Стига де! Виждаш, че има хора тук.
- Е, ще бъдем тихи.
С дясната си ръка бръкнах под долнището на анцуга ѝ и бързо намерих целта. Започнах да движа пръст на маслинката ѝ нагоре-надолу. Извадих ръка и наплюнчих двата пръста и пак продължих в същото темпо.
- Ооох… Султане, хитрец си ми ти! – прошепна и леко ме захапа за долната част на ушенцето ми.
Ток ме удари, вдигнах турския флаг веднага.
- Давай слугиньо, разтъркай ятагана!
Започна да ми лъска, като леко само дръпна гащите ми надолу. Отново наплюнчих, този път с лявата си ръка двата пръста, и смазах хуя си. Изминаха няколко минути така. Бяхме нежни и бавни, но все пак хубавото идваше и ни се искаше да се изчукаме бясно. Тогава с крайчеца на окото забелязах нещо странно в готината мадама през две седалки отпред в дясната страна на автобуса. Същата мадама, която ме впечатли още с идването си. Тя държеше телефона пред лицето си, но реално видях, че е включила камерата да снима към нея за селфи и наблюдаваше случващото се зад нея, демек нас. Боже, имахме си воайорка… и то каква!
- Слушай, слугиньо… тая мадама ни гледа с камерата и сега точно зуумва ръката ми какво прави. – прошепнах аз все едно ѝ целувам ушлето.
- Ха-ха, добре… ще ѝ направим шоуто тогава истинско.
- Ела и седни под мен, аз ще сложа ръце на седалката пред мен.
Така и стана, моята слугиня сложи ръце, като разпъна лактите в ляво и дясно, а аз се наместих под нея.
- Дръпни ми прашките и ми го вкарай!
Дръпнах анцуга и отместих прашките малко, като я придърпах леко към мен и така яко се наби, че едва не еякулирах.
- Сега Султане мой ще пътуваме дълго и бавно и ще направим филма на девойката турски сериал.
- Слугиньо моя, ще говориш когато аз ти кажа! – изсъсках тихо аз.
Започна бавно да си спуска сладкото дупенце и да се нанизва на хуя ми, а след това бавно да се повдига. С лявата си ръка замачках едната гърда и усетих през блузката настръхналото зърно, а с дясната не спирах да стимулирам клиторчето ѝ. Забелязах, че зуума работеше яко и не само… явно че след като зуумне едната ръка на моята воайорка не държеше телефона, а се бараше през клинът си. Не виждах добре какво прави, но какво ли друго щеше да прави, като имах в предвид мимиките, които едва виждах, като се имаше в предвид, че я гледах отзад и под ъгъл. Колкото и бавно да се движеше моята слугиня взе да ми става хубаво.
- Мммм, май ще ми харесат тия пътешествия с твоята машинка на времето. Да взема другия път да пробвам коралите на Бахамите във ваната ли, Султане мой?
- Мммм, ми ще видим може и да ловиш морски звезди на Бора Бора.
- АААА, няма да изкарам дълго в това темпо да знаеш, слугиньооо… – прошепнах аз стискайки с две ръце вече двете ѝ гърди.
- Давай, не спирай да се плъзгаш така напред с дупето… много ми е готино!
Няколко минутки така и бях на финала вече.
- Хайде, седни до мен… бързо! – прошепнах аз.
Тя седна до мен и аз ѝ притиснах главата между краката ми.
- Аааа, изсмучи всичко!
- Мммммм…
Тя се изправи и обърса с едно пръстче ъгълчето на устата си. Имаше 24-каратова усмивка.
- Сега е мой ред да свърша, Султане.
- Казах ти, че нямаш думата, прислужнице моя! Сега ти заповядвам да си дръпнеш леко блузката нагоре и да си свалиш леко анцуга.
Тя изпълни всичко много бързо. Зарових лице в гърдите и разтърках копчето на щастието, като от време на време вкарвах по малко плюнка с пръстите. Целувах прекрасните цици и хапех ту едното ту другото зърно и усещах края ѝ.
- Ааа… виж ти нашата воайорка вече си мачка яко путето.
Спрях и се надигнах и видях как мадамата вече не се криеше, а яко си търкаше катеричката и едвам удържаше телефона през който ни шпионираше.
- Ааааа… свършваммммм! Давай, не спирай… не спирай! Моля тееее…
Изригна толкова силно, че се наложи да ѝ запуша устата с ръка. Последва мълчание, слугинята се гушна в мен и затаи дъх. Телефонът го нямаше отпреде вече, момичето също, явно беше свършило, защото се бе облегнало на стъклото и се виждаха опънатите ѝ крака на седалката до пътеката. Мълчание. Път. Стигнахме. Всички слязоха. Пазарлък. Разходки. Хапване. Вече е вечер. Всички пак са в автобуса. Отново най-отзаде. Пътуваме към България. Навън е адската тъмнина. Автобуса спря.
- Ще почакаме тоя път доста, на границата сме и има бая коли. – извика шофьора.
Няма такава тишина. Този път обаче нашата воайорка се оказа точно две седалки назад или по-точно казано точно до нас. Стоеше в тъмнината и мълчеше.
- Е, Султане мой… виждам, че си имаш още почитателки. Оф-ф-ф… грешка на езика, прислужнички. Не искаш ли да се пробваш?
- Е, верно ли си съгласна? – казах тихичко аз.
- Е, все пак аз съм женена, султане мой, а ти си моя любовник. Ще ми е за първи път да гледам подобно нещо, но не съм ревнива. Знаеш… всички чувства в мен се погубиха, след като хванах моя хубостник в изневяра на рождения му ден. А ти си нещо различно, нещо ново и същевременно старо. Самият ти си ми като машина на времето. Отвеждаш ме в бъдещето и ме връщаш в миналото. Сега искам да те гледам. Давай, пробвай се!
Усмихнах се лукаво.
- Добре, слушай слугиньо… ще седиш и ще гледаш как твоя Султан прави каквото си иска.
- Извинете, може ли да седна до вас?
Мълчание.
- Извинете, може ли да седна до вас?
Мълчание.

10 минути мълчание...
- Ей, ти… не те познавам и не искам да знам нищо за теб, дори и името ти. Харесваш ми, хванах първия автобус, който видях и заминах за незнайно къде. Искам да знаеш, че не съм такова момиче, просто понякога човек има нужда да загърби всичко и да тръгне нанякъде, особено ако е търпял прекалено дълго някой, който не го заслужава. Има нужда да прави неща, които не е и предполагал, но сега нищо няма значение. Е, ще седнеш ли до мен или не?
- Уаууу, колко директна!
- Давай, че да не размисля.
Седнах до нея.
- Как да ти викам?
- Казах без имена и без въпроси, само действия.
И тя се надигна леко и събу надолу внимателно клинът си, показаха се прекрасни крака и прекрасни дантелени бели прашки. Хвана ръката ми и я постави на путето си.
- Леле… нашата спътничка не си поплюва, ха-ха-ха! – чу се гласа на моята прислужница.
Започнах по същата схема. Наплюнчих пръстите и затърках катерицата ѝ, като леко дръпнах дантелата встрани.
- Без целувки и без чукане, само ще ме свършиш и се махаш.
- Ми добре, щом така искаш…
Наведох се и изкарах циците ѝ навън. Мале… прекрасни гърди, огромни и стегнати, абе нямам думи! Повдигнах блузата ѝ ги изкарах от сутиена. Засмуквах ту едната, ту другата, хапех зърната, а с дясната си ръка търках клитора ѝ ту нагоре-надолу, ту с кръгови движения. Започна да диша тежко. Взе да се поти. Усещах топлината, която излизаше от нея, циците ѝ се потяха. Аххх… колко бяха яки! Големи, стегнати и миришеха много яко, леко сладникаво, някакъв сладък аромат, който ме караше да ги целувам така настървено. Усещах края ѝ. Рязко ме хвана за косата и запритиска главата ми към гърдите си. Едва не ме задуши. Взе да търка бедрата си все едно ѝ се пикае, не можеше вече да се контролира, изпъна крака и се разтресе. Успях да извикам:
- Прислужнице, запуши ѝ устата!
Нямах свободна ръка.
- Давай, давай… не спирай! – се чу глухо под ръката.
Мълчание. Дръпна ми ръката, дръпна си клина, дръпна фланелката, скривайки тия прелести.
- Изчезвай сега!
- Е как така? Ами аз? За мен няма ли нищо?
- Казах изчезвай!
Станах и си отидох на мястото. А непозната стана и отиде две седалки напред.
- Баси, не бяха ме прецаквали така преди!
- Ха-ха… еми да знаеш, че това че си Султан, и че пренасяш хората с твоята машина на времето в рая и обратно не означава че си всемогъщ.

Машината на времето не е просто машина от метал, тя не е и автобус, който оставя спомени, машината на времето не е нищо познато ни досега, тя е в главата ни, в сънищата ни, в мечтите ни, тя е бъдещето ни, тя е миналото, тя и ада и рая, тя е нещото, което винаги ще ни кара да опитваме, да искаме, да обичаме и да мразим. Машината на времето мога да я оприлича, като искрата в очите на жената преди секса и искрата в очите на жената след секса, когато дърпа от своята цигара и отпива от чашата на черния Джон пешеходеца, мога да я оприлича с думите:

“Годините са количеството, а щастието е качеството на живота!”