Далила (част 6)

26.10.2023 | Анонимен

Четвърти курс – втори семестър. Вторник сутрин, 7:30 часа – от заигравки през нощта закъсняваме за лекции с Далила. Излизам от банята гол до кръста, бързам. Звъни се на входната врата. Отварям...

Някакво мургаво човече в скъпарски костюм ми говори нещо...
- Ти кой си тука? – чувам въпроса на костюмара.
Премигвам, не разбирайки в първия момент.
- Ти пък кого търсиш? – опонирам аз.
- Далилаааааа! – крещи костюмирания чичка и се опитва да ме избута от вратата без да си дава сметка, че съм поне с 30 кг. и една глава над него.
Тоя насреща ми имаше суров вид и определено решително излъчване, а мерака му да ме премести чак ме впечатли.
- Алооу! Ти къде бе? – само си протегнах лявата ръка и той дръпна ръчната, но продължаваше да крещи… този път на арабски.
Обърнах се и видях зад гърба си моето малко врабче – пребледняло и май уплашено.
- Моля те, Стоян… баща ми! Моля те, тръгвай! Ще се видим след лекциите… – имаше някакво отчаяние в погледа ѝ, а гласа ѝ трепереше.
Облякох се набързо и излязох. Пред входа имаше бяло лъскаво АУДИ 90 с Пловдивски номер.

“Явно е на доктор Саад!” – помислих си тръгвайки към университета. “Аз ще трябва да живея два живота да имам такова...” – разсъждавах на ум.

- Какво направи Далила? Трябваше поне преди половин час да е излезнала! – чаках я отпред.
- Аиде да вървим на барчето, малката ще ни намери! – чух гласа на хасковлията, който беше прегърнал гаджето и вървяха спъвайки се един друг.
“Тия двамата ми харесват такива ухилени – един за друг са!” – помислих си тръгвайки с тях.

Времето минаваше, а Далила не идваше. Тръгнах към квартирата. Душата ми беше пустиня. Толкова празна беше квартирата – на семплата масичка в голямата стая бяха моите учебници и малка черна кутия, дрехите ми подредени и сгънати на леглото, а от Далила не беше останало нищо, освен една бележка под малката черна кутия.

“Обич моя, ще си единствения когото съм имала завинаги! Независимо от времето и мястото, само ти ще си моя мъж! Аз ще съм зад числата, ще те обичам и чакам цял живот!”

Отворих черната кутийка – часовник! Красив, с циферблат с ориенталски мотиви и… арабски числа – арабски!

Часовника – Сейко 5 Мантакса. Тежък, лъскав, дебело стъкло.

“АЗ ЩЕ СЪМ ЗАД ЧИСЛАТА!”. Къде си, врабчето ми? Нищо няма на обратната страна на часовника!

Празнотата на квартирата е потискаща. Моята любима я няма, ще се побъркам сам. Събирам си багажа и тръгвам към старата квартира.

Хасковлията ме посреща на входната врата, притеснен.
- Аратлик, кво стана? Прекъснала е... моята одеве ми каза. – беше тъжен и много загрижен.
- Не знам, приятелю! Квартирата е празна… – почнах да се скапвам.
- Горе главата ва, тигър! Де ше иде, ще я намерим… кво толкова! – успокояваше ме хасковлията, въпреки че сам не си вярваше.
Две седмици дрънках по телефона на хазяина на телефона на Далила в Пловдив – сигнала изчезна.

- Стоян, ела, някой те търси по телефона! Жена е! – хазяина загрижен припкаше пред мен към неговата стая.

- Тони, миличък, Катя съм! Трябва да си дойдеш, Лилка не е добре! Спешно е миличък! Ще те чакам на автогарата...

Бедата никога не идва сама – влачи тегоба и болка след себе си… влачи мъка и сълзи.

Пътувам в автобуса. Шофьора усилил музиката и се кефи, врътка волана и си припява, а на мен душата ми се свива все повече. Любиша Самарджич – песен от филма “Горещ вятър”. Сигурно никой не се вслушва в текста...

Внезапно ще отлетят птиците.
Нашата улица ще осъмне без слънце.
Човек ще изпрати жената
и дълго ще остане сам на вятъра.
Все някога всеки поема по пътя на живота.
На раздяла само сърцето прошепва:
Ще се върна!
Да си вземем сбогом!
И кой знае накъде…
и кой знае докога…

Моето арабско врабче отлетя без да си вземем сбогом. “АЗ ЩЕ СЪМ ЗАД ЧИСЛАТА!”. Бялото Пловдивско АУДИ. Скапвам се с всяка минута...

Слизам на автогарата, където Катя ме чака с кола. Купила си е Форд Ескорт – горе долу е приличен. Тръгваме към болницата – мама е там. Докторката е пряма:
- Сложно е, гответе се!
След три дни и мама я нямаше – от мен си отиде и Лилка. Не знам какво ме крепеше още! Катя беше неотлъчно до мен – била е и последната година до Лилка.

Във всекидневната на голямата къща в село е празно. Аз с чаша водка и Катя, която непрекъснато се опитва да ме разведри и ободри. Искам да съм сам! Катя не се спира – изнервя ме. Досаждат ми нейните грижи!

Скачам, грабвам я през кръста и я мятам на рамо. Отслабнала е – усещам го. Тялото и главата ѝ висят зад гърба ми, дупето ѝ е на рамото ми, а краката ѝ се мятат пред мен, но съм ги вкопчил през сгъвките на коленете.
- Тони, какво правиш? Ще ме изпуснеш!
Носих я към спалнята и я тръснах с замах по гръб. Катя се изтупа на спалнята и матраците изпращяха.
- Какво правиш, Тони? Защо така?
С лявата ръка ѝ запуших устата, а с дясната опънах деколтето на блузата. Останаха парцали в ръката ми, а Катините цици се разляха.

Гаден, брутален, безжалостен секс… без капка нежност – груб и сух. Катя не се съпротивляваше – гледаше примирено, но видях тъгата в очите ѝ. Остави ме да си свърша своята гавра. Чуках я навсякъде. Стискаше устни, плачеше без глас, но не ме отблъсна. Вкарах 4 пръста в прасковата ѝ, натисках. Понасяше го безмълвно. Мастурбирах над лицето ѝ, надкрачил големите цици. Нямаше шанс да свърша. Катя се опита да ми помогне. Опита се да го поеме с устни, но отнесе звучен шамар.

Отново съм във всекидневната с чашата водка. Защо го направих това с Катя? Къде е моята арабска принцеса? Защо?

Катя седна при мен… тиха, кротка.
- Тони, защо беше нужно да си толкова груб? Само ми кажи, само поискай… ще направя всичко! Защо, Тони, какво ти докривях?
Двете последни години Катя се е грижила за Лилка – аз, неблагодарника... знаех го.
- Може да се държиш с мен както си поискаш, но аз винаги ще съм до теб! Защото обичах майка ти, обичам и теб! Сега си само ти, нямам друг… защо си такъв?
Тогава рухнах, стопих се. Забих глава на гърдите ѝ и заплаках, разказвайки ѝ за Далила. Нейните сълзи капеха на раменете ми, разказвайки ми за живота си, за това че не може да има деца.

Същата вечер имахме страшно нежен секс. Катя не спря да ме изненадва, чуках я навсякъде – жена на 41 години, а аз на 25.

На другия ден заминахме за Пловдив. Намерихме адреса на Далила. Една учтива съседка любезно ни уведоми, че семейство Саад са заминали за Сирия при сина си.

Бях твърдо решен да си намеря моята арабска принцеса. Завърших и се дипломирах. Вече бях безработен безпаричен инженер, търсещ работа...

Продължението е в следващия разказ – “Художничката Веселина”


ТОНИ