Вулканеса (част 1)

13.12.2019 | IzkuKurigal

И за мен дойде неизбежният ден, в който постъпих в казармата. Тогава се служеше 18 месеца, от които 40-45 бяха новобранска школа до и малко около клетвата. За новобранството няма какво да разказвам – гонка и недоспивания заради двата по-стари набора, отделно гонка по задължения от учения и наряди. Чак когато се уволни стария набор и дойдоха следващата смяна новобранци (и съответно нашия набор стана среден), почна да ми просветва. Тогава си спомних, че на тоя свят има и жени и че съществува нещо наречено „секс“. Да, ама в казармата жени откъде? А отпуски се даваха рядко. Оставаше вариантът с трите готвачки, но те бяха застаряващи дебелани – дащни, ама меко казано грозновати.
Другият вариант беше Айсберга – така наричаха една младши лейтенантка от първите жени в нашата армия на служба в щаба на поделението ни. Симпатяга, но само като те погледне и почваш да хълцаш. Определена като фригидна (от където идваше и прякора й) от бившия й мъж и всеки друг дръзнал или допуснат да преспи с нея, така че тя мразеше всичко мъжко. Като фигура беше по-слаба от нормалното, а гърдите бяха по-скоро пожелателни, отколкото налични. Косата й леко чуплива русо-червеникава, а очите (ако посмееш да се доближиш достатъчно, за да видиш) бяха лешниково-кафяви. Това, което правеше най-силно впечатление във външния й вид (освен цвета на косата) бяха устните й. Ах, едни месести, плътни... От тия, дето казват, че са само за целувки и свирки.
Та мен ме взеха да помагам в щаба на поделението и обикновено бях в стаята до тази на Айсберга. Името й беше младши лейтенант Зефирова. По задължение се налагаше да ходя в нейната стая от време на време и само като влезех ми се дохождаше до тоалетната, така срязваше погледа й. Но бързо осъзнах, че нейните действия са само маска, за да предпазят крехката й душа. И се реших да опитам да надникна под ледената й кора. Така че вместо да избягвам, в продължение на над месец си търсех повод да говоря с нея. Правех й леки комплименти, които да не звучат фалшиво. Леки, ненатрапчиви жестове на внимание. С или без причина й разказвах някой виц, който смятах за много смешен и веднъж-дваж тя се усмихна. Това беше победа за мен – ледът беше пропукан! Забелязах, че с времето сякаш психически е по-отпусната, когато съм покрай нея, отколкото с който и да е друг.
Веднъж дремех в стаята, която обитавах в щаба, когато чух звук от падане на тежки предмети и женски вик. Несигурен дали е било сън почуках и влязох в стаята на младши лейтенантката като по устав започнах:
- Госпожо млад...
Видях, че тя подпираше един тежък рафт да не падне върху нея и веднага й помогнах като минах зад нея и с дружни усилия го изправихме. Тя въздъхна облекчено, а аз долепен до гърба й вдишах аромата носещ се от нея. Тя не ползваше парфюм. Като изключим слабия аромат на шампоан, носещ се от сплетената й на плитка коса, от нея се носеше единствено нейната миризма и това беше оценено от обитателя на междукрачното ми пространство. Дъхът ми блъскаше врата й и изненадващо забелязах, че ушите й пламнаха. Бяхме приблизително еднакво високи и малкия загорял „Радко“ се опираше в панталона й на нивото на дупето й. Тя се обърна и с това си движение го потърка. Неумишлено от устата ми се откъсна стон. Втренчихме се очи в очи и тя силно притеснена каза:
- Редник Огнищенски, отстъпете веднага!
- Слушам! – вяло отвърнах аз и без желание отстъпих една крачка назад.
Лицето й беше пламнало, запъхтяна погледна към мен и постарала се да звучи възможно най-студено каза:
- Благодаря за помощта, редник, можете да напуснете стаята!
Втренчен в очите й, в които се четеше объркване, направих крачка към нея и впих устни в нейните. Три-четири секунди (а може и 5) по-късно тя ме отблъсна и престорено гневно изсъска:
- Какво си позволявате, редник! Ще ви докладвам и ви чака дисцип (военен затвор) за това своеволие!
Дишаше доста запъхтяно, но вместо гняв стори ми се, че в очите й се четеше конфликт. Моля!? Военно престъпление ли е да докажа, че една жена е Жена (с главно „Ж“)! Осъзнал, че не е момента отстъпих, извиних се и излязох.
На следващият ден телефонът иззвъня, вдигнах го. Отсреща се чу:
- Редник Огнищенски, явете се веднага при мен!
Женски глас, кой може е? Явих се при младши лейтенант Зефирова. Тя ме гледаше с едно странно любопитство откъм бюрото си.
- Редник Огнищенски, бихте ли ме осветлили какви са ви намереният спрямо мен? От месец и нещо обикаляте около мен по-упорито от мечка около мед.
- Ъъъъъ – изненадан и съвсем не по устав почнах аз – госпожо младши лейтенант, ако не бяхте военна бих се радвал да ви срещна и да прекараме приятно, като всеки средностатистически мъж и жена.
- Моля!? – загледа се изпитателно в мен тя. - Даже да бях примирала за секс, защо решихте, че би било с вас?
- Не ги решавам аз тези неща, госпожо младши лейтенант. Природата ги решава.
- Природата не е на служба в Българската армия, редник! – опита се да изглежда ядосана, но не беше особено убедителна. – Значи решихте, че Огнищенски, което произлиза от огнище, би могъл да разтопи Айсберга, както ме наричат?
- Не и без помощта на зефира – опонирах аз – откъдето произлиза Зефирова!
Тя зяпна изненадана чудейки се това наглост ли е или остроумие. Аз стоях мирно и сериозен. Стана, дойде до мен и се втренчи в очите ми.
- Аха. – рече тя – И какъв е проблема с това, че съм военна?
- Униформата ви ви оприличава на мъж, а това ме погнусява, госпожо младши лейтенант. – смело отвърнах аз като човек в казино заложил на принципа „всичко или нищо“.
- Ясно. – позамисли се тя обикаляйки около мен. – Значи, ако да речем, че се съглася, редник Огнищенски, да правите секс с мен, това ще е достатъчно ли да не ви виждам повече?
- Не съм сигурен, госпожо младши лейтенант.
- И защо? – учудено повдигна вежди тя.
- Ами... Не зависи само от мен, госпожо младши лейтенант. Почти съм сигурен, че ще ме потърсите отново.
Тя се засмя. Ама не просто: „хи-хи-хи“ , а с цяло гърло: „ХА-ХА–ХА-ХА-ХА...“. Като се успокои каза рязко и студено:
- Нагъл си! Не просто нахален, а нагъл! Кое ти дава такава увереност – не знам. Няколко сто процентови донжуановци се убедиха, че аз не съм способна на горещи чувства. С какво си по-различен, освен с голямата си уста?
- Госпожо млад...
- Млък! – прекъсна ме тя и заключи вратата. – Хайде, приключвай и ми се махай от главата! „Олаби жилата“ както му казвате! Потвърди слуха за фригидната Зефирова!
Събу панталона си и се надупи към мен като положи горната част на тялото си върху нейното бюро. Това едновременно ме ядоса и обърка. Вида на надупена жена по бикини, обаче, в комбинация със загорял мъж... ами няма такъв взрив изобретен още! Как да не й смъкнеш гащите и да не й го набиеш до топките...? Че ако можеше и целия да влезеш...
Обаче моето славейче Юлия беше ми казвала, че една жена винаги би оценила, когато мъжа подтисне неговото удоволстие и направи всичко по силите си, за да задоволи жената. С мъка клекнах, сграбчих бедрата й и вдишах аромата от бикините й. Зави ми се свят от мерак.Загалих бедрата й от външната страна докато ги целувах от вътрешната. Целувките ми по бедрата й пътуваха нагоре-надолу и с радост установих, че това имаше ефект поне в дишането й. Смъкнах бикините й и издайническата влага между срамните й устни подсказваше, че не се преструва. Тя нетърпеливо изстена:
- Прави каквото ще правиш, че ще дойде някой!
Аз вироглаво се загледах в срамните й устни и изненадващо за мен (тогава) те бяха малко отпуснати (малките срамни устни бяха излезли) и скоро недепилирани. Все пак имах представа какво трябва да правя и се заех да лижа цепката й, дупчицата, към която се стремях и накрая (но не по важност) клитора й. Тя взе да стене, но каза:
- Няма време! Олаби си жилата и се махай!
Това беше обида за мен, но въпреки това не „олабих жилата“, а я придърпах още към мен и застимулирах клитора й като че ли живота ми зависи от това. Тя като че ли се съпротивляваше на усещанията, но колкото и учудващо дълго да продължи това, в един момент просто се предаде и все да крещи неконтролируемо. Гледах тресенето на тялото й и стичащата се нейна смазка по бедрата й. След малко тя се изправи и ми каза:
- Изчезвай веднага!
Побягнах и когато затворих вратата в стаята си чух стъпки по коридора и викове:
- Какво стана?
Зефирова излезе и я чух да се извинява, че се уплашила от плъх. С присмех дошлите се разотидоха. Малко по-късно тя дойде в стаята, погледна ме строго и каза:
- Редник Огнищенски, това трябва да замине със секретна поща възможно най-бързо! – плесна един плик пред мен и излезе.
Пликът не беше запечатан, нямаше и печат за военна поща, даже нямаше адрес на него и това ме очуди. Погледнах в него – лист с ръкописни два реда: адрес в града на поделението и добавка кой прозорец няма да е заключен. Трябва да си изключително малоумен да не разбереш намека. Пликът потъна в джобовете ми и зачаках вечерната проверка. (Ще ме извиняват неслужилите в казармата, но няма да обяснявам всички казармени неща) Не знам за другите поделения, но в нашето имаше дупки на три места в оградата знайни само за войниците, в зависимост в коя посока искаш да изчезнеш за т.нар. „презоградна отпуска“. Аз си взех такава малко преди полунощ и отидох на въпросния адрес и прозорец. Телевизорът още работеше и аз се намъкнах вътре. Тя без да се обръща каза:
- Е, Казанова, прие предизвикателството, а? – обърна се към мен. – Съблечи се!
Съблякох се. Тя се загледа на светлината от телевизора в мен. Стана, светна лампата и тръгна към мен. Беше по хавлия. Загледа ме под кръста.
– Напористите любовчии – започна тя – обикновено са или с малки пишлета, с комплекс за малоценност и съответно търсещи себедоказване, или са с големи „оръдия“ смятащи размера си за самодостатъчен да задоволи жените. Тебе как да те определя?
- Нали размерът нямал значение? – престорих се на приятно разсеян аз.
- Тъй ли? - престорено изненадана каза тя стигнала до мен. – И размерът на гърдите на жената ли няма значение за мъжете?
Тя бавно разтвори халата си, а после го съблече. Приятно изненадан бях, че гърдите й не са чак толкова малки, колкото изглеждат през униформата, но бяха поотпуснати. Добре, де, малки са й гърдите като за 24 годишна, може би биха напълнили шепата на пубертет, но не може всички да са като дойни крави, нали? За сметка на това ареолите и зърната й бяха примамливо пухкави, като биберони. Пък и долу беше се епилирала. Пристъпих към нея и я целунах. Тя изненадана, че така добре се справям ми пусна език и тогава я шашнах съвсем. Захапа ми долната устна. Охо, под ледената кора кипяла лава! Впих нокти в дупето й, а тя обхвана загорелия ми до отчаяние щепсел.
- Недей! – със стон й казах аз.
Но тя не спря. Клекна и го пое в уста.
- Моля те! Ще свърша бързо! – опитах да я спра аз.
Бях загорял нетърпимо, а тя не спираше да го стимулира с уста. Правеше го доста добре и колкото и да се стараех да отложа края след 2-3 минути почнах неудържимо да бълвам в устата й всичко натрупано за няколко месеца в топките ми. Краката ми се разтрепериха чак и седнах. Тя се изправи, обърна ми гръб и ми каза:
- Като си починеш си иди!
За един ден два пъти да ме обиди ми дойде малко множко. Тя ме е извикала, за да ме унижава!? Макар и с треперещи крака я достигнах, обърнах я и шамара ми полетя към нея, но ръката ми спра на милиметри от бузата й. Блъснах я, тя падна върху леглото и аз скочих върху нея. Захапах едната й гърда малко под зърното. Тя изохка силно. Гледаше ме с ужас и една сълза се търкулна по лицето й. Опомних се. Прегърнах я и зашептях в ухото й:
- Прости ми... Моля те, прости ми!
Зацелувах я възможно най-нежно, после се сниших на нивото на гърдите й и ги загледах. Почнах с пръсти да ги галя. Пухкавите й ареоли магически ме примамваха и аз ги засуках като гладно бебе. Тя опитваше да въздържа възбудата си, но тялото й я предаде и тя застена на глас. Спуснах ръка между краката й и с два пръста проникнах в зажаднялата й за ласки сочна сливка. Тя почна да се гърчи в ръцете ми:
- Влез в мен! Люби ме!
Аз продължавах да си играя със сладката й вагина, а тя все повече и повече настояваше:
- Люби ме! Моля те! Искам да ме скъсаш от секс!
Аз игнорирах исканията й и продължавах с ласките си, дори се заиграх продължително с клитора й докато тя изведнъж скубейки ме ме сграбчи за косата и извика:
- Люби ме, веднага! Това е заповед, редник Огнищенски!
Проникването ми в нея бе съпроводено с тежък сладък стон и от двама ни. Беше чувствително по-свободно движението ми в нея в сравнение с предните две жени, с които съм бил. Движейки се едва ли не се надпреварвахме кой ще пъшка по-силно. Бяхме като в един друг свят, някакъв рай, в който не е задължително да сме умрели, като в един водовъртеж от неописуемо блаженство... и в един момент тя със силен вик, а аз с ръмжене като на ранен звяр свършихме едновременно. Лежахме един върху друг запъхтени и не можехме да осъзнаем къде сме и какво се е случило. От нирваната ни откъсна детско гласче:
- Мамо?
„Мамо?“ !?!?!? Изстинах. На рамката на вратата стоеше около 5-6-годишно момиченце с объркано изражение. Леко бях избутан настрани и завит със завивката. Младши лейтенантката успя да се справи с дъщеря си уж, че й се е присънило нещо и я придружи до нейната стая. След малко се върна. Прегърна ме, сгуши се в гърдите ми и каза:
- Ще е малко странно като правим секс да ти викам по звание или фамилия. Как ти е името?
- Радко. Но ми викат и Радо. А ти, ядрени реакторе, коя е амазонката под пагоните?
- Августина. – с широка усмивка отвърна тя.
- Охо, родена за императрица, не за младши лейтенант!
Видях сълзи в очите й, а усмивката й почна да помръква.
- Бях започнала да вярвам..., че наистина съм безчувст...
Избухна в плач. Галех косите й.
- Не плачи! – утешавах я аз. – Не познавам по-гореща жена от теб!
Добре, де, поизлъгах малко. И какво от това? Най-щастлив ме правеше това да направя щастлива някоя жена.
На другият ден промяната в погледа й и външния й вид беше забелязан не само от мен...
На сутрешният развод всичко вървеше обичайно, докато младши лейтенант Зефирова мина покрай строя на път към щаба. Всички зяпнаха вперили погледи в нея. Дори дежурният по поделение забрави защо е пред строя. Това не беше Айсберга, която познавахме. Жената, която мина беше без куртката си (личаха си заобленостите на гърдите й) и беше пуснала косата си. Русо червеникавата коса огряна от слънцето и развявана от вятъра създаваше илюзията за облак искри и пламъци летящи от главата й.
- Видяхте ли това? – се чу от строя. – Все едно главата й гореше!
- Все едно ходещ вулкан. – каза друг.
- Вулканеса... – полугласно казах аз.
Това скоро стана новия й прякор.

Следва продължение... /Изку Куригал/