Вулканеса (част 3)

15.12.2019 | IzkuKurigal

Въпреки еуфорията от уволнението ми от казармата все повече ми липсваше огнекосата фурия. Разбира се изкушавах се да й ида на гости, но да бия няколкостотин км (а пък и още нямах кола), за да бъда обиждан и обвиняван не ме блазнеше. Един ден просто не издържах и набрах телефона на поделението от вкъщи и поисках нейния вътрешен номер. Тя вдигна:
- Младши лейтенант Зефирова слуша!
- Коте... – изстенах аз. – ... липсваш ми!
Линията прекъсна и ми даде сигнал „свободно“. Грабнах целия телефон и го разбих в стената, заритах с яд шкафчето, върху което беше, докато се разпадна, а после продължих да ритам остатъците му и тези на телефона. Седнах уморен на пода.
Два-три дни по-късно й звъннах отново, но от уличен телефон.
- Младши лейтенант Зефирова слуша!
- Коте...
Линията пак прекъсна и ми даде сигнал „свободно“. Стисках с все сили слушалката едва удържайки се да не я заблъскам в стената на кабинката. Глас на възрастна жена ме сепна:
- Младежо, ако няма да говорите освободете кабинката! Някои хора искат да се обадят!
Чудя се как ли съм я погледнал, защото ми обърна гръб и с бързи ситни крачки взе да се отдалечава.
Десетина дни по-късно един късен следобед пиех бира в едно барче на центъра на селото ни с гръб към парка. Една кола спря зад мен, чу се отваряне на врата и след малко момичешки глас попита как може да намери къщата на Пламен Огнищенски. Наострих уши - това беше името на баща ми. Някой й обясни къде е къщата и че той и жена му ги няма в момента в селото, но малкия им син е тука и ме посочи. С нежелание се обърнах и погледнах момиченцето. Не го познавах. То се усмихваше, а на мен ми беше крив целия свят.
- Бате – започна лъчезарно то – би ли дошъл до колата, мама иска да говори с теб за нещо важно.
С нежелание се надигнах преговаряйки наум всички псувни и ругатни, които знаех. Надникнах през отворената врата и краката ми се подкосиха (едва се удържах да не падна) – на шофьорското място беше моята жар-птица, моето огнено коте, моята Вулканеса...
- Влез, де! – усмихваше се тя.
Краката ми трепереха. Отпуснах се на седалката. Момиченцето, което се оказа дъщеря й Невена и което не познах понеже бях го виждал много рядко и само на тъмно, седна на задната седалка и отидохме у нас. Малката остана да играе в двора, а ние влязохме вътре. В коридора още лежаха остатъците от телефона и шкафчето.Тя се обърна към мен:
- Радко... аз...
Придърпах я и я зацелувах бясно. Вкопчихме ръце в косите си и се опитвахме да се изядем един друг. Ръцете ни бясно зашариха по телата ни. За първи път я виждах цивилна (като изключим по халат у тях) и това я правеше адски секси.
- Радко... – откъсна се тя от мен - ... сега не е удобно. Нека довечера... ако ни приемеш да спим тук. И... ако не е много нахално – имам нужда от баня. А не бих отказала търкане на гърба, между другото.
В банята беше горещо... но нямам предвид температурата на въздуха. Две тела изгарящи от страст сред пяна и пара си припомняха горещите часове заедно преди по-малко от два месеца. Любихме се като зверове. С хапане и драскане по кожата на другия едва се удържахме да не се разкъсаме в стихията си. Няколко пъти щяхме да паднем, но това не ни спря да се борим да доставим максимално удоволствие на другия. Едва успях на втория си оргазъм да докарам и нея до сладкия край. Чувствах се, че бих умрял, само да знаех, че тя е копняла и че се наслаждава на ласките ми. Обожавах да гледам пожара на страстта в очите й!
По-късно, когато малката вече спеше, с Августина лежахме в леглото на родителите ми е се галехме бавно навсякъде.
- Радко... аз... – започна тя, но аз поставих пръст на устните й и после ги зацелувах.
- Утре ще говорим. – приключих разговора аз.
Беше удоволствие да целувам и хапя тези месести устни (ще го кажа 10, 100, 1000 пъти). Бях позабравил като че ли гърдите й и с радост ги загалих и зацелувах. Видяха ми се по-хубави от преди. Сукането на „биберончетата“ й ми беше слабост (освен устните й) и им обърнах много внимание. Августина се беше отпуснала със затворени очи. Заслизах постепенно надолу и тя задържа главата ми около пъпа й. Сетих се за онова мекичко местенце, което случайно бях напипал в тялото й с пръст и го потърсих наново. Средният ми пръст направи няколко движения навътре-навън и след това нагоре затърси онова място. Веднага щом го напипах стон се отрони от устата на Августина:
- Слънчице, и ти много ми липсваше!
Приятно изненадан от ефекта, който пораждаше случайно откритото местенце, с удоволствие наблюдавах реакциите на женското тяло. Целувах я навсякъде по долу, докато средния ми пръст масажираше нежното местенце и пораждаше силни стонове и сладки гърчове на Августина. Със задоволство наблюдавах по-късно оргазма й и чух насечените й думи:
- О... бич... кам... те..., слън... чи... це...! О... бич... кам... те... – и накрая прошепна - много!
- И аз те обичкам, пожарчето ми!
Осъзнавахме може би, че това между нас най-вероятно не е любов, а по-скоро похот, но момента беше вълшебен!
- Люби ме, слънчице! – шепнеше тя - Копнея за тялото ти ден и нощ! Ти ме правиш най-щастливата жена на света!
След тези думи е просто престъпление да не дадеш най-доброто, на което си способен, за този човек! Любих я бавно и по най-нежния начин , по който можех. Дори й позволявах от време на време да определя ритъма. Отлагах колкото ми е възможно не само моя, но и нейния оргазъм. Телата ни се наслаждаваха едно на друго по всички възможни начини. И в един миг... ядрена експлозия от усещания, емоции и безвремие отнесе съзнанията ни някъде далеч, далеч във Вселената на милиарди светлинни години от нас...
Събудихме се сутринта все така преплетени един в друг. Прекарах език по устните й и после я целунах. Усмивката й, която грейна би разлистила и най-сухата пустиня, но бърза сянка мина по лицето й.
- Радко... аз...
По дишането й разбрах, че има да ми казва нещо важно.
- Слънчице... – опита се да си върне лъчезарната усмивка - ... трябва да ти кажа нещо важно. Беше ми много тежко без тебе. Помогна ми да не полудея това, че разбрах новия си прякор в поделението и че е тръгнал от теб - Вулканеса. Хареса ми. Другото, което ми помогна, е че ме потърси и ми каза, че ти липсвам, но още ти бях ядосана. Слънце, най-важното, което искам да ти кажа и за което дойдох е, че...
Дишаше бързо. Галех косата й и се затревожих:
- Моя огнена императрице – опитах да я поотпусна – нещо лошо ли се е случило?
Тя си пое дълбоко въздух и издишайки го каза:
- Бременна съм!
БУМ! БУУМ! БУУУМ! Заря от емоции – от най-хубавите до най-лошите. Аз на 20, тя – на близо 25 години. Мислите ли, че знаех какво да й кажа? Мълчахме не повече от 5 секунди, а сякаш бяха 5 часа. Поех си въздух без да имам идея какво ще кажа и тя вдигна ръка за „стоп“.
- Преди да си казал нещо, за което ще съжаляваш, знай, че съм решила да направя аборт. Не искам нищо от тебе, слънчице, ти озари толкова прекрасно живота ми! Осъзнавам колко свободолюбив си и не искам да ти отрежа крилете като те закотвя до мен със семейство и деца. Ще се намразим преди да се усетим. Просто прецених, че имаш правото да знаеш.
- Коте, аз... Ще направя всичко по силите си...
- Знам, слънчице – тя се усмихваше искрено – Ти не си лош човек. Ще те потърся пак след аборта и ако още искаш да сме заедно - ще се радвам. Ако ли не – ще те разбера...
Очите й се напълниха със сълзи и ги изпих с целувки.
... Тя се премести в по-близко поделение, но аз почнах работа и срещите ни станаха голяма рядкост. Видяхме се още 4 или 5 пъти. Предимно си пишехме писма или се чувахме по телефона (още нямахме интернет). Не бяхме се виждали около 5 месеца (ако не и повече) и един ден ме помоли да й простя, че е започнала връзка с колега и даже чакали бебе (по-късно се ожениха и докато имахме контакт след това, живяха щастливо). Благодари ми, че съм й показал жената в нея и ми пожела щастие и на мен. Пратих й и аз искрените си пожелания. Радвах се, че е щастлива.

К Р А Й /Изку Куригал/