Племенницата Пламена (част 3)

23.11.2023 | Анонимен

Катя ме отряза. Вече четвърти месец не ми позволява да я доближа, освен редовните целувки за добро утро и за лека нощ. По цял ден я дебна в офиса, а тая така ме отсвирва.

Катя е същата – нежна, внимателна, щура и разбираща, но просто не ме допуска до себе си.
- Кат, не издържам вече! Какво ти става? – питам изнервено.
- Тони, казах ти… не искам да си сам, а гледам с Пламена колко близки взехте да ставате.
Е, да... излизахме с колата вечер и ходихме по заведения. Малко да разтоваря, но никога Пламена не показа някаква близост. Бяхме като братче и сестриче.
- Тони, огледай се! Това дете те следи с поглед от момента в който влезеш през вратата и виж какво прави по цял ден, докато сме в офиса... – Катя ми ги нареждаше, а аз връщах моментите назад.
По цял ден във фирмата и като се върнехме с Катя къщата грееше от чистота, а вечерята беше приготвена с вкус. Зацепих, че Пламена изглеждаше много по-добре в новите дрешки, които пазаруваха с Катя. Усетих се, че съм я наблюдавал непрекъснато, без да го отчитам.

Подписах договора с италианеца и за 7 месеца изградихме електрообзавеждането на хладилните складове. Предстоеше откриване. Поне 30 човека присъстваха на откриването плюс моя персонал. Имаше 5-6 италианеца и още 20 германци. 80% от техниката на хладилните складове беше на СИМЕНС. Тези от общината, дето се пъчеха най-отпред, ще ги премълча. Получавам известие, че съм поканен на симпозиум в Прага от Сименс. Платен самолетен билет за двама и безплатно настаняване.

Най-близкия ми човек Катя беше болна – киха, хълца, носа ѝ тече… ринит някакъв гаден. Отказа ми категорично.
- Тони, заминавай с Пламена! Моля те, не ме закачай сега! А и в офиса някой трябва да има. – направо си ме отряза, нямаше как да споря с нея.
Полет София – Прага след една седмица.

- Шефее... – по телефона звъни Бичмето.
Така го кръстих – много яко и здраво момче на 27 години, нисък набит и много енергичен младеж. Няколко пъти си карах колите в един сервиз в който това момче беше прост монтьор. Впечатли ме неговата експедитивност и желание за работа. Нещо със собственика на сервиза не вървеше и Бичмето беше изперкал. Чух им разговора, по-скоро кавга:
- Ще се махна и гаражчето ти умира! Никой не може да ми вземе ръцете, никой! Що не ми плащаш? Колко да те чакам?
- Пич, искаш ли работа? Имам камиони и лекотоварни коли, мотокари и моите коли. Сам ще си си шеф, но всеки ден, без неделя.
Бичмето ми стана механик на техниката в фирмата.
- Шефе, тия двамата кавали обърнали челния товарач! – Бичмето се пръскаше от яд по телефона. - Заебали осигуровките, шефеее! – беше много притеснен.
- Чакай! Идвам! – и тръгнах към обекта.
Щетите ще ги преглътна със застраховката, но панела на високата страна на един трафопост за външен монтаж паднал и затиснал такелажника. Нищо сериозно – пукната тибиална кост, но човека новоназначен, а е бил безработен преди година и повече. Не си е плащал осигуровки. Разкарване по болници. Платих му осигуровките за да не си бърка в джоба и да знам, че като оздравее ще ми е благодарен – ми наивник съм, но чувството към хората рядко ме е подвеждало.

В болницата изкарах до към 20:00 часа. Бързам за село – тегаво ми е. Спирам пред портата – Аудито пак навряно. “Ебаси! Тая путка ще ѝ го набия в гъза тая вечер!” – страшно изнервен съм. Слизам от МЛ-а и тръгвам да се промушвам между Аудито и портата. Някакъв изскача от една разсипана кола и ми крещи:
- Абееее, ей! Ти ли си ебача?
Колкото ми е криво, изобщо не ми е до разправии. Поглеждам го пренебрежително и му казвам:
- Пич, отрезвителното е в града! Премести се, че ми пречиш да си влезна в къщи! – и получавам удар по скулата.
Тоя не си прецени възможностите, а аз не си прецених силата.

Тоя пренощува в болницата, а аз писах 4 часа обяснения в полицията и намръзнах там. На сутринта Катя и един пълничък адвокат ме изкараха.
- Няма проблем, г-н Минев! Този няма да повдига обвинение! Малко е натъртен, но ще му мине. – говореше ми дебеличкия адвокат.
Аз исках да се прибера и да се окъпя. Катя чупеше пръсти покрай адвоката, а аз съпровождан от един полицай излезнах от районното.

Пламена изскочи от мерцедеса и се затича към мен. Сблъсъка на телата ни беше като ураган, който те грабва и се завърташ в шемета на вихъра му. Целувах я по устните, а тя беше обесена на врата ми.
- Абе герой, ко става с теб? Четох те в докладите от вчера! – Хасковлията се насираше от смях и не спираше да ме бъзика. - Направо не мога да повярвам, че си си изтървал нервите ва бъхтич… ха-ха-ха! – продължаваше да ме бъзика. - Ма тая струва ли си? Ииииииииии сигурно е готино маце, че да го ошамариш тоя! – само го слушах.
- Харесвам я, приятелю! От 4 години за пръв път харесвам жена. След седмица ще я заведа в Прага и ще ѝ кажа, че съм влюбен в нея.
- Ти си извратен бе, тигър! Ако на мен ми хареса няква ще ѝ го набутам веднага… ха-ха-ха! Ма ти си знаеш! Евала, аратлик!
Ако имах брат сигурно нямаше да е толкова близо до сърцето ми – Хасковлията е велик!

Полет София – Прага. За пръв път летя и ми е гадно, направо си друса. Пламена надува бузите, изобщо не ѝ понася. В Прага на летището ни чака кола и пак на път. 30 минути до Добжеьовице – голямо заградено имение. Прегърбен младеж с ръст на великан ни води към втория етаж – “Баси! Тоя поне 48-ми номер обувки носи!”.
- Пане, добриии! – отваря стаята и аз и Пламена хлътваме вътре.
От гиганта разбрах, че се казва Пепо. Пламена е примряла, пребледняла и изобщо не е в час... бе то и аз не съм много наред, но пък с влизането в стаята ми се породи едно много интригуващо и натрапчиво чувство – аз и Пламена. Търся с очи някакво легло – ми ДААААААААААААА… спалня! “Ехоооооооо! Къде си хасковлията да ме видиш, братчето ми… ха-ха!”.

Следва продължение…


ТОНИ