Телефонна заплаха (част 6)

27.10.2024 | Анонимен

Изминаха няколко дни, откакто спрях да отговарям на съобщенията на Фер. Всеки ден, когато телефонът ми вибрираше и виждах името му на екрана, сърцето ми се стягаше, а в главата ми нахлуваха безброй мисли. Изпитвах чувство на вина, вина към всички – към съпруга ми, към себе си, към Фер, дори към сина му, който винаги ме е виждал като любим чичо. Всичко се усложни до такава степен, че вече не знаех какво е правилно и какво грешно.

Бях щастлив. Или поне така мислех. Доскоро бях щастлив в живота си с мъжа, с когото бях омъжен. След последните седмици обаче това, което изпитвах към него, се превърна по-скоро в навик и привързаност, отколкото в истинска любов. А после дойде Фер. Едно обикновено семейно събиране и един поглед, който промени всичко!

Фер… братът на мъжа ми. Никога не бях гледал на него като на сексуален обект. Беше красив, мъжкар и интересен, но беше брат на съпруга ми. След първият път си мислех, че е само физическо привличане, но после всичко стана по-дълбоко. Виждах го по нов начин, и то не просто като член на семейството, а като мъж, който караше кръвта ми да кипи и сърцето ми да се разтуптява. Привличаше ме с тази необяснима доминираща аура, която излъчваше, дори когато беше най-спокоен.

И сега? Сега се крия. Избягвам го. Не мога да понеса мисълта за последствията от всичко това. Фер е женен, има дете, а аз съм женен за брат му. Какво съм направил? Какво сме направили?

Намирах се на работа, опитвайки се да се фокусирам върху задачите си, но главата ми беше другаде. Понякога за малко успявах да се разсейвам, но всеки път, когато мислите ми ме връщаха при Фер, усещах тежестта на вината да ме прегазва. Не бях сложил просто рога на съпруга си, бях го направил с брат му… нямаше по-лош вариант. Изведнъж обаче цялото ми внимание се концентрира в един миг.

Вратата на офиса се отвори рязко и Фер влезе. Беше с униформата си на полицай – нещо, което никога преди не бях виждал. Никога не бях очаквал да го видя така. Първата ми реакция беше шок. Изпаднах в паника. Офисът беше пълен с колеги, всеки от тях с очи вперени в него. Но не това беше най-големият ми проблем – самият Фер изглеждаше смъртоносно сериозен.

Униформата му беше лятна – къси ръкави, които едва обгръщаха огромните му бицепси, и плътно прилепнала униформа, подчертаваща всяка една част от тялото му. Беше висок, силен, с изваяна фигура, която сякаш беше излязла от някаква мъжка фантазия. Косата му, или по-точно липсата на такава – този съвършено гладък, бръснат череп, придаваше на лицето му суров, мъжествен вид. А пакетът… всичко в този униформен беше като извадено от моите най-смели фантазии. Виждах как бе сложил едната ръка върху палката и се приближаваше разярен.

Опитвах се да не го гледам прекалено, но не можех да спра погледа си. Излъчваше такава сила, такъв контрол. Когато ме погледна с тези ледено сини очи, замръзнах на място.

- Излез с мен! – каза той с дълбок и рязък тон, като гласът му не търпеше възражения.

Чувствах как всички погледи в офиса са насочени към нас, но нямах избор. Излязохме заедно навън и с всяка стъпка усещах как напрежението расте в мен. Главата ми беше пълна с въпроси и страхове. Какво ще направи? Какво ще ми каже? Ще ме разобличи ли пред всички?

Фер беше абсолютно безмилостен в своята настойчивост. Веднага щом излязохме от сградата, той ме хвана за ръката и ме поведе към патрулния си автомобил. Усещах силната му хватка, а тялото ми реагираше на всяко негово докосване, въпреки че в сърцето си се чувствах ужасен.

Когато стигнахме до колата, той каза на партньора си, другия полицай, да излезе и да ни остави насаме. Вътре в автомобила беше тихо, а напрежението можеше да се реже с нож. Опитах се да избегна погледа му, но не успях. Той се обърна към мен и изведнъж избухна:

- Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! – гласът му беше твърд, изпълнен с гняв, но и с болка. - Дни наред не ми отговаряш! Изчезваш, криеш се от мен, а аз не мога да спра да мисля за теб!

Бях напълно шокиран. Не очаквах да го видя толкова разстроен, толкова уязвим и същевременно толкова гневен.

Опитах се да му обясня, но думите заседнаха в гърлото ми. Той се приближи още повече, докато лицето му не беше съвсем близо до моето, а погледът му блестеше със смесица от ярост и желание.

- Не разбираш ли? – продължи той, като гласът му леко омекна. - Не мога да живея така. Не мога повече да живея без теб. Ти ме убиваш, когато ме игнорираш.

В този момент той се наведе и устните му се притиснаха към моите грубо, почти отчаяно. Това беше целувка, пълна със страст, гняв и объркване. Целият му гняв, цялото му разочарование бяха вложени в този момент, но веднага усетих и нещо друго – любов. Толкова истинска и непоколебима, че ме разтърси до основи.

След като се отдръпна, го погледнах и видях, че не е просто ядосан. Беше сломен.

- Вече подадох документи за развод. – каза Фер тихо, почти шепнешком.

Очите му, макар и все още сериозни, блестяха с нова светлина.

- Не мога да живея така повече! Не мога да живея без теб, не и един ден повече!

Това ме накара да замръзна. Развод? Той беше направил тази крачка. Докато аз се опитвах да избягам, Фер беше готов да разруши целия си живот заради мен?

Стоях в колата и думите му не можеха да потънат в съзнанието ми. Развод? Не можех да повярвам, че го е направил. Фер винаги беше този, който държеше живота си под контрол, който знаеше какво иска и как да го постигне. А сега, заради мен, беше готов да разруши всичко.

Не можех да кажа нищо. Усещах сърцето си да бие толкова силно, че ми се струваше, че ще избухне. Едновременно бях обзет от паника и… радост? Не, не беше радост. Беше нещо по-дълбоко, нещо по-страшно – това беше любов, но с толкова много слоеве на вина, че ме задушаваше.

Фер ме наблюдаваше. Очите му, които досега бяха изпълнени с гняв, омекнаха, когато видя реакцията ми. Дълбокото, ледено синьо в тях ме погълна напълно. Той беше всичко, което някога съм искал, и всичко, което никога не трябваше да имам.

- Знам, че това не е лесно… – продължи той тихо, докато навеждаше главата си леко напред, така че челата ни почти се докосваха. - Но трябва да направиш избор! Аз вече направих моя.

Той бе взел решение, без дори да се консултира с мен. Това беше едновременно плашещо, но и ме караше да се чувствам специален.

Тези думи пронизаха сърцето ми, като нож. Избор. Какъв избор? Изборът да разрушим два живота – на моя съпруг и на съпругата на Фер, или да се откажем един от друг завинаги?

Сега бях на ръба на сълзите. Усещах как напрежението вътре в мен се натрупваше, нарастваше с всяка секунда. Фер, все така нежен и внимателен, протегна ръка и я сложи на лицето ми. Топлината на дланта му, която беше грапава от многобройните тренировки ме успокояваше, макар и временно.

- Хей! – прошепна той, като леко прокара палеца си по бузата ми. - Ти не си сам в това! Аз съм с теб. И винаги ще бъда!

Наклоних глава към ръката му и затворих очи. Опитвах се да се задържа на ръба на разума си, да не избухна в емоции, но Фер сякаш усещаше всичко, което се случваше вътре в мен.

Той ме придърпа към себе си. Усетих силните му ръце, които ме обгръщаха, топлината на тялото му и мириса на кожата му, който винаги съм обичал. Униформата му, стегната около огромното му тяло, сякаш нищо не беше в състояние да я разкъса. Докоснах гърдите му, почувствах твърдостта на мускулите под пръстите си и сърцето ми отново се разтуптя. Не беше просто физическо привличане. Той беше повече от това. Той беше всичко!

Усетих, че започва да ме целува, без да се притеснява, че партньора му е отвън. Този път нежно, без бързане, сякаш искаше да ме успокои. Целувките му, които някога бяха пълни с огън и страст, сега бяха изпълнени с нещо различно – с любов, която се усещаше, като обещание. Устните му бяха меки, а ръцете му се движеха бавно по тялото ми, сякаш ме проучваше за последен път.

- Обичам те! – прошепна той, докато устните му бяха все още близо до моите. - Не мога да живея без теб! И не искам да живея без теб!

С тези думи в мен нахлуха толкова много емоции. Чувствах се обичан, желан, но същевременно вината в мен растеше. Какво щяхме да направим? Как щяхме да продължим? Но в този момент единственото, което имаше значение, беше това, че Фер беше тук, с мен, и че ме обича.

Отворих уста, за да кажа нещо, но думите отново заседнаха в гърлото ми. Той усети това и сложи пръст на устните ми, сякаш за да ме успокои.

- Шшшт! Не трябва да казваш нищо сега! Всичко ще се нареди! Просто… вярвай ми!

Бях готов да му повярвам. Въпреки всичко, което се случваше, бях готов да му се доверя напълно. Той беше моето спасение, дори и ако беше част от проблема.

Фер се отдръпна леко, поглеждайки ме в очите с все същата решимост, но този път долових някакво вътрешно напрежение в изражението му.

- Все още не ѝ казах за нас. – добави тихо, сякаш и той самият усещаше тежестта на тези думи. - Това е нещо, което… трябва да стане постепенно. Не мога просто да ѝ кажа истината. Ситуацията е твърде сложна. Но вече подадох молба за развод. Тя не знае защо. Не и още… не мога да ѝ кажа причината, преди ти да си си уредил отношенията с Александър.

Сърцето ми се сви при мисълта за всичко това. Съпругата му, детето им, семейството… аз бях част от него, но в същото време това беше най-трудната роля, която някога бях поемал. Как можех да стоя тук, в тази кола, насаме с него, докато цял един живот, един брак, не един, а два, зависеше от нашите тайни? А вината, която изпитвах, се задълбочаваше още повече.

- Тя не знае? – попитах със свито гърло, опитвайки се да осмисля всичко, което ми казваше.

Фер се намръщи леко, но в погледа му се появи нотка на съчувствие.

- Не знае, че ти си причината. – прошепна той, сякаш думите му щяха да ме ударят по-малко, ако ги каже по-нежно. - Но знае, че нещата между нас не вървят. Знае, че нещо се случва. А детето… – Фер спря за момент, затваряйки очи, сякаш събираше сили да продължи. - Той обича теб. Ти си любимият му чичо, най-близкият му човек… затова това ще трябва да стане постепенно. Не мога да го разруша всичко наведнъж.

- А брат ти? – произнесох с едва чуваем глас, гърлото ми стегнато от напрежението.

Този въпрос ме измъчваше най-много. Бях женен за неговия брат, човекът, който ми се доверяваше изцяло. Всичко това изглеждаше като предателство, което не можеше да се поправи.

Фер се наведе към мен и притисна челото си към моето. В този момент, сякаш времето спря, а тишината между нас стана тежка и изпълнена с неизказани думи.

- Не знам… – отговори Фер, като гласът му бе тих, почти изпълнен с болка. - Знам само, че не мога да живея без теб! Всичко останало ще разрешим по-късно. Но ти си човекът, който искам! Ти и никой друг!

Очите му блестяха в синьо, като чисто небе след буря, и виждах че всяка дума идваше от сърцето му. Но вътрешната ми борба се засилваше с всяка минута. Изпитвах същото към него – бях влюбен в него до лудост, но се чувствах сякаш предавам всички около нас.

- Не мога да направя това на него. – прошепнах, гласът ми се разтрепери. - Не мога да го направя на всички тях. Това ще унищожи всичко.

Фер не ми позволи да продължа. Пръстите му покриха устните ми, спирайки всякакви думи. Очите му светнаха с решителност, сякаш отново поемаше контрол върху ситуацията.

- Няма лесен начин! – каза той тихо, но със силата, която само той притежаваше. - Но аз вече направих избора си! Избрах теб. И сега, ти трябва да избереш. Не можем да живеем в лъжа.

Сълзи напълниха очите ми. Не знаех какво да кажа, какво да направя. Всичко около мен се разпадаше, а аз стоях в центъра на тази буря, неспособен да избягам.

Но тогава той ме целуна отново, този път с такава нежност, че сърцето ми сякаш се стопли въпреки тежестта на ситуацията. Устните му бяха топли, а докосването му беше като обещание. Усетих ръцете му около лицето ми, как ме държи, сякаш никога няма да ме пусне. В този момент, в полицейската кола, бяхме само ние двамата. Нямаше съпрузи, нямаше братя, нямаше семейства, които да ни държат отделно.

- Обичам те! – прошепна Фер срещу устните ми, като ме погали с палците си. - И ще направя всичко, за да бъдем заедно! Даже да отнеме време, даже да бъде трудно. Аз вече направих моя избор. Ти си човекът, който искам!

Сълзите се стекоха по бузите ми, но не можех да отрека, че тези думи ме удариха като гръм. Не бях готов за всичко това, но в същото време вече не можех да си представя живота без него.

“Как ще се справим с всичко това?” – мислех си. Но може би истината беше, че не беше нужно да имаме всички отговори точно сега.

Докато седяхме в колата, хванати един за друг, времето сякаш спря.

Следва продължение…