Бласт (част 8)

08.06.2024 | Анонимен

Автор: Светла


Част 8: Битката


Противникът цъфна два дни по-късно. Дотогава вече бяхме минирали всичко, бяхме си сложили брони и шлемове и се бяхме подредили върху крепостната стена. Щом се приближиха, започнахме да ги подкарваме със стрелба към минираните участъци. Разнесоха се първите експлозии и във въздуха полетяха ръце и крака.

Противникът беше по-многочислен, отколкото очаквахме. Не можах да ги преброя, но нищо чудно да имаха стотина души. И изглеждаха напълно уверени в победата си.

Завърза се ожесточена битка. Ние имахме предимство заради височината, но тяхната численост беше по-голяма, а оръжията им – по-нови и далекобойни. Успяхме да свалим около половината, преди да стигнат до крепостната стена. Изразходвах цялата батерия на пушката си, а после и патроните на пистолета, след като тя прегря. Рейдър с огнен меч се прехвърли пред стената и се насочи към мен, тъкмо когато се опитвах да охладя пушката в кофата вода, подадена ми от едно от момчетата. Хвърлих се към тръбата, но в суматохата се беше изтърколила далеч от мен. Проблясваше в края на крепостната стена – никога нямаше да стигна до нея. Бръкнах в гащеризона си, но намерих само сгъваемо ножче. Прибрах го така, че да ми е под ръка и извадих пушката от кофата. Разбира се, все още беше твърде топла и твърде подгизнала, за да стреля, но можех да го ударя по главата с нея, щом се приближи.

Грийвс стреля от позицията си в моя посока, обаче пистолетът му изщрака на празно. Хвърлих око натам, но забелязах, че друг рейдър се е изкачил по стената и го налага с дълга летва с шипове.

Рейдърът с огнения меч се приближи на метър. Замахнах с пушката, което го накара да отскочи, но не успях да го засегна. После той замахна с меча и остави дълбока резка в пушката ми. Замахнах отново, обаче този път той парира. Дуелирахме се така, докато пушката ми не се превърна в купчина топяща се пластмаса. Извадих ножчето и го разгънах с една ръка, докато все още стисках пушката с другата.

Зад гърба ми отекна удар на метал в метал. Не можех да извъртя глава, за да видя дали Грийвс е добре.

Изщрака предпазител.

После се разнесе познато “бжът”, зелен лъч светлина се размина на косъм от лицето ми и противникът ми се превърна в купчина слуз. Обърнах се на второто изщракване на предпазителя.
- Дръж! – викна ми Грийвс и едва успях да пусна топящата пластмаса, за да хвана плазмената пушка, летяща към мен.
- Благодаря! – извиках, махнах предпазителя със същото движение, с което я улових и пробих дупка в главата на следващия рейдър, прехвърлящ се през стената.
Чак тогава успях да разгледам оръжието. Приличаше на онези, които носеха Децата на Атома, сектантите, живеещи около кратерите от бомби. Добре, че наподобяваше лазерната пушка, иначе изобщо нямаше да разбера как се стреля. Като се замисля, Грийвс също.
- Откъде я взе? – провикнах се.
- Гепих я от един, дето се катереше по стената.
- Гръмна ли го?
- Халосах го с дъската.
След като свалих поредния рейдър, погледнах към приятеля си. Пребъркваше някакъв труп и с треперещи ръце зареждаше патроните му в пистолета си.
- Добре, че всичките стрелят с трийсет и осми калибър! – ухили ми се.
Няколко рейдъра по-късно, които за щастие не успяха да стигнат до горе, нашата страна беше разчистена, така че отидохме да помагаме от другата. Скоро оцелелите се отказаха и хукнаха да се спасяват, но отряд от селището ги погна, защото не можехме да рискуваме да пуснем противник, който знае толкова за защитата ни. Двамата с Грийвс останахме да помогнем на ранените, да охраняваме позицията и да възстановим крепостта, защото още бяхме изморени от бягството и скоростното си прибиране.

По залез всички ранени бяха превързани и им бяха бити инжекции, а нямаше смисъл да се мъчим с поправките по тъмно, така че оставихме на пост по-опитните местни бойци и Колдуел, а ние се прибрахме обратно в къщата. Въпреки пукотевицата, баба Джини беше сготвила яхния и ни прикани да се подкрепим, преди да си легнем. И на двамата не ни се ядеше особено – още кипяхме от адреналин, но решихме да не обиждаме милата старица и се справихме с по половин порция.

Щом се озовахме в стаята, дрехи се разхвърчаха на всички посоки и не след дълго се озовах върху коленете на Грийвс. С общи усилия наместихме члена му във влагалището ми и той ме залюля върху пружиниращото легло. Извивах се върху него, а той ме стискаше за задника и проникваше все по-бързо. Този път усещах всяко малко движение и напрежението ме караше да пулсирам. Държах се за гърба на Грийвс, притисках се към таза му в синхрон с неговите движения, а пружината проскърцваше. Удоволствието се надигаше и заплашваше всеки миг да прелее. Не можех да се сдържам повече. Застенах и увеличих темпото, той също започна да тласка по-бързо. Извиках и се прилепих към него, а по тялото ми се разляха тръпки. Грийвс продължи да ме клати, докато не изрева и не изригна със силна струя в тялото ми.

Отпуснахме се мълчаливи в прегръдките си. Той галеше косата ми, а аз – гърба му.
- Искам пак! – казах му след малко.
Той се ухили и ме изтъркули по гръб, без да излиза от мен.
- Какво съвпадение! – прошепна в ухото ми и продължи да ми го набива.
Току-що бях свършила и бях пълна със сперма, стичаща се между бедрата ми с всяко движение на члена му, но не ми пукаше. Исках да продължи да ме обладава, да ме изпълва и да се празни в мен. Грийвс се притискаше към тялото ми, целуваше врата и гърдите ми и продължаваше да влиза в мен със силни тласъци. Това ми беше любимата поза, защото усещах тежестта на тялото му и силата на проникването му, а тазът му се търкаше в клитора ми за допълнително удоволствие.
- По-бързо! По-силно! – простенах.
- Май оръжието ми ти харесва, скъпа?
- Да, да, да! – задъхах се, докато го поемах все по-дълбоко в себе си.
Той се ухили и продължи да тласка. Обви ръце около гърба ми и го заби още по-дълбоко. Членът му сякаш беше набъбнал още повече. Движенията му станаха силни и завладяващи, изпълваха всеки сантиметър от влагалището ми, претъркваха го и го белязваха.
- Давай, давай, давай!
Едва не извиках, а той се подчини и започна да ме пронизва още по-силно.
- Грийвс! – изкрещях и се разтресох под него.
Членът му продължаваше да влиза силно и ритмично, а Грийвс ме чукаше, докато се извивах в конвулсии.
- Джени! – извика на свой ред, прилепи се към мен и изригна още по-мощно.
Дишахме толкова тежко, че сякаш никога нямаше да се успокоим. Не знам дали беше заради симпатиите ми към Грийвс, заради напрежението от битката или заради нещо друго, но никога не бях изживявала такова удоволствие с друг мъж.

Тъкмо си мислех, че сме приключили, когато отново го усетих да потрепва в мен. Той се изтърколи настрани и ме извъртя върху себе си, без да излиза. Спермата му се изливаше обратно върху него при всяко потрепване на телата ни. Цялото легло лепнеше и миришеше на пот и сперма. Това ми се стори изключително възбуждащо, защото, въпреки че бях разработена както никога в живота си и вече бях свършила два пъти, това не ме спираше да искам още. Опрях ръце на покривката от двете страни на Грийвс и прегърнах тялото му с крака. Той спусна своите по гърба ми и ме хвана за задника. Когато се наведох над него, започна да смуче зърната ми едно по едно и да ги облизва. Целунах го по устата, после по ухото и по гърдите. Спуснах ръка зад себе си, за да стисна тестисите му.
- Цяло чудо е колко са пълни, нали? Излях всичко това в теб, а отвътре напира още!
- Нямам търпение да се излееш пак! Любимият ми момент е, когато се празниш в тялото ми.
- Мислех, че е когато свършваш? – подразни ме.
- И двете са ми любими! Особено когато се случват едновременно!
- На мен също ми е любимо да те пълня. Докато пулсираш около мен. Така ме възбужда, че веднага се изпразвам.
- След малко! – обещах му.
Задвижих таза си така, че аз да го чукам, но той също даваше приноса си. Пронизваше ме отдолу, целият подгизнал от сперма, но ненаситен за още. Опрях се на ръце и погледнах, за да видя как се чукаме. Членът му влизаше и излизаше, пак влизаше и пак излизаше. Чудех се какво ли виждат мъжете. Моята гледка беше доста ограничена, но все пак възбуждаща.
- Виж! – посочих му с поглед. - Как влизаш в мен!
- И как ме поемаш! Харесва ми да те гледам, докато те чукам.
- И на мен!
Отново се прилепих към него, а той въздъхна и ме стисна за задника. Усетих проникването му по-силно и по-дълбоко. Продължих да се нанизвам на члена му, да го поемам все по-бързо и по-бързо. Исках още! Усетих, че е на границата и започнах му да се набивам още по-силно. Знаех, че ще се изпразни всеки миг и тази мисъл така ме завладя, че се разтресох мощно. И наистина, докато се извивах върху него и вътрешните ми мускули се свиваха и отпускаха неконтролируемо, членът му потрепери и изстреля гъста струя сперма направо в матката ми.

Затворих очи. Дишах учестено, а ръцете ми трепереха. Отпуснах се тежко върху тялото на Грийвс.
- Омъжи се за мен? – прошепна той омаломощен, докато все още беше в мен.
Полази ме ледена тръпка.
- Не мисля, че моментът е подходящ за такава дискусия.
Не можех да мисля. Не можех да си кажа името. Не знаех къде се намирам. Харесвах Грийвс и секса с него, но внезапно ми се прииска да съм някъде другаде.

Понечих да се измъкна, но той деликатно ме задържа на мястото ми.
- Предните няколко дни не бяха по-подходящи… – изтъкна. - Нито следващите няколко ще бъдат. Но ако имаш предвид, че съм се сетил на момента, ще трябва да те разочаровам. Обмислям го от доста време.
Отпуснах се върху него. Беше ужасно трудно да го отклоня от намерението му, докато още се намираше в мен, но щях да положа всички усилия.
- Харесвам те, Грийвс, но в такъв съюз няма смисъл. Вярно, разбираме се и сексът е страхотен, но трябва да мислим в перспектива. А аз съм по-възрастна от теб поне с пет години, произхождам от различна среда и определено не мога да ти родя деца, колкото и да се изхвърляш в мен. Няма как да стане!
- Не го правя за това! Просто се радвам, че си с мен. Имаш ли други възражения, освен това, че не се смяташ за подходяща?
Свих рамене.
- Не се познаваме много добре.
- Това не е съвсем вярно! Факт е, че се познаваме отскоро, но преживяхме заедно доста неща, така че смятам, че сме успели да се опознаем. Не е нужно да хукваме към съвета още утре. Можем да изкараме дълъг годеж, за да се доопознаем.
- Ти си имаш общност, за която да мислиш… – възразих. - Баба ти, приятелите, с които си израснал. А аз съм сама и се нося от място на място.
- Можеш да останеш тук. Или да попътуваме? Все ми е едно, стига да сме заедно!
- А баба ти?
- Ще се погрижа да не ѝ липсва нищо.
Замълчахме.
- Помисли си! – обади се след малко Грийвс. - Не е нужно да ми отговаряш веднага.
После ме прегърна и ме целуна нежно по челото. Харесваше ми да се намирам в прегръдките му и да продължавам да го поемам, въпреки че отдавна е свършил, но това, което предлагаше, нямаше как да стане. Омъжена за младеж на тези години? Би било глупаво! И скандално! И безсмислено!

Е, можех просто да му откажа. Нямаше как да ме върже. А после да замина и да продължа с живота си някъде другаде. Най-накрая умората ме надви и започнах да клюмам. Той също се отпускаше и членът му най-накрая се изплъзна от мен. Когато ме отпуши, от тялото ми сякаш се изля водопад, но бях толкова изтощена, че само се претърколих настрани.

“Нарочно ли ме беше сложил отгоре, когато трябваше да вземам решение?” – запитах се сънено, докато той придърпваше другия край на завивката отгоре ни. Не можах да си отговоря, защото секунди по-късно се унесох блажено в прегръдките му.

На следващия ден се събудихме рано. Бяхме схванати. Накиснахме завивките и се отправихме на крепостната стена. Трябваше да приберем всичко ценно от труповете на рейдърите и да ги заровим така, че приятелчетата им да не могат да ги открият, после присъствахме на няколко погребения на младежи от селището. Бяха приятели на Грийвс, което доста го разстрои и той си поплака, а аз го прегръщах и успокоявах.

После дойде ред и на самата стена. Задълженията ни станаха по-малко неприятни, но по-тежки, въпреки че Колдуел работеше заедно с нас.

Обмислях предложението на Грийвс, докато трупах камъни и ги замазвах с хоросан. Страхувах се до мозъка на костите си, но не от него, а от онова, което можеше да стане. Да му покажа колко съм наранена, въпреки че той имаше добра представа. Да го нараня. Да разочаровам и двама ни. Отново да загубя общността си.

Докато изграждахме падналия край на крепостната стена, обикалях предпазливо около руините на стената в главата си в търсене на отговор дали го обичам. Определено ме привличаше, но и ме беше страх. Ако напреде ми се изпречеше рейдър, комар или детклоу, щях да стрелям и удрям, докато не спре да мърда. Но какво се прави, когато някой иска да се приближи до теб, без да вади зъби и нокти и да те насилва?

Можех да питам Колдуел, а той щеше да ми цитира енциклопедия Британика, но това едва ли би помогнало. Чувствах се както през първата си сутрин под открито небе. Бях прекарала нощта свита в една канавка до разрушения път, където ме откри Колдуел, а до мен се търкаляше трупа на гигантската муха, която бях размазала от безсилие с бутилката вода предната нощ. Помогна ми да я опека, а после намерихме по-безопасно място за спане, но страхът така и не изчезна.

Освен това Колдуел не беше човек. И въпреки че беше прекрасен спътник и добра компания, не можеше да ми даде всичко.

И не ставаше дума само за секс. Сексът с Грийвс беше хубав не само заради гимнастиката. Бях започнала да му се доверявам, а той ме разбираше и беше на моя страна – нещо, което силно ми липсваше през последните две години.

Само че не исках да хвърлям всичките си несигурности върху него. Не го заслужаваше. И не беше само последното насилие. Нещата бяха започнали доста по-отдавна. Да те изхвърлят като счупен тостер на бунището причиняваше трайни щети на психиката. Да не говорим за постоянното напрежение, с което живеех. Не беше честно да го прехвърлям на друг човек.

И все пак на него също му се бяха случвали разни неща. Беше преживял трудности и насилие и беше устоял. Това ме респектираше. Аз също му помагах и не е като единият да използваше повече другия. Ако теглим чертата, сметките излизаха горе-долу равни. Може би именно такъв мъж ми трябваше?

Обаче страхът и постоянното желание за бягство не ме оставяха на мира. Исках да съм навсякъде другаде, освен тук и сега. Но това не беше проблем, свързан с Грийвс. И все някога трябваше да се изправя срещу него.

Наистина харесвах момчето и ми се искаше да се погрижа за него, което нямаше как да стане, ако замина. Харесвах тялото му, съобразителния му ум и това, че ме подкрепяше и вразумяваше, както и аз него.

Може би щеше да се съгласи да заминем някъде. Да поживеем по моя начин. Да сменяме всичко, освен един-друг.

Не исках да го оставям.

Може би един бъдещ съюз не беше толкова обречен.

В сърцето ми се разгоря огън, какъвто не бях изпитвала никога преди. Страх и надежда бушуваха в мен и ме оставяха без дъх. Сякаш целият ни свят беше изграден от тези емоции, а през последните две години бях живяла единствено в страх. Но Грийвс беше успял да преодолее бариерите ми и да ме дари с надежда за бъдещето.

Минаха десет дни от битката и неговото предложение, а той не беше отворил и дума по въпроса. Знаех, че ме изчаква.

Малко преди залез двамата се отпуснахме на крепостната стена, докато Колдуел помагаше в другия край. Моментът беше подходящ.
- Знаеш, че съм доста травматизирана… – започнах.
Той кимна.
- Известно ми е. Но на повърхността трудно ще откриеш някой, който да е съвсем здрав психически.
- Деня, в който ме изхвърлиха от убежището… все още го сънувам. Затръшването на вратата зад гърба ми, това, че никой не се застъпи за мен.
Грийвс хвана ръцете ми в своите.
- Сигурно не ви е било лесно?
- Имаш предвид мен и Колдуел?
Той кимна.
- Е, Колдуел не го изхвърлиха, технически погледнато. – свих рамене. - Искаха да си го запазят. Но след като не могъл да ги убеди да ме приберат, той изчакал да заспят, копирал базата данни, преди си отворил и да излезе да ме търси. Щеше да ми донесе и пип-боя, ако надзирателят не го беше заключил в сейфа си.
Ухилих се криво. Грийвс ме прегърна.
- Как се чувстваше сама на повърхността?
- Ужасно! Сигурно нямаше да оцелея, ако не беше той.
- И все пак си се научила?
- Както всички останали! Съмнявам се някой да се е родил научен. Ако останеш достатъчно дълго около мен, ще трябва да се занимаваш с проблемите ми. Понякога ще се будиш от писъците. Ще спя с пистолет под възглавницата. Ще подскачам при най-малкия шум.
- Не ме притеснява! Това значи ли, че обмисляш да приемеш предложението ми?
Кимнах.
- Само се опасявам, че след като прекараш известно време наоколо, вече няма да ме искаш толкова.
Той се наведе да ме целуне по бузата.
- Това е невъзможно! Винаги ще те искам!
- Аз също! – прошепнах.
И въпреки че никой от нас не го каза – той, за да не ме плаши, а аз, защото не можех, чувството ме пронизваше до мозъка на костите. Той ме обичаше и аз го обичах и щяхме да се оженим.

Обърнах се към него и устните ни се сляха. Залезът оцвети всичко в розово.
Крепостната стена, начупените дъски, кофите с хоросан – всичко изглеждаше красиво, защото бяхме влюбени.
- Ей, вие двамата! – извика някой от другия край. - Идвайте да редите камъни, преди да се е стъмнило! Укреплението няма да се поправи само!