Бласт (част 2)

23.05.2024 | Анонимен

Автор: Светла


Част 2: Вечерята


Представих Грийвс на Колдуел, после обсъдихме плановете за вечеря.
- Докато се приближавах насам, си набелязах онзи ъгъл за барбекю! – посочи Грийвс. - Имам малко останало месо и доматокартофи от обяд, а наблизо виждам няколко подходящи цепеници. Ще ми услужиш ли с очилата си, за да запаля огъня, че си намокрих кибрита?
- С удоволствие, обаче стъклата им са разсейвателни.
- Как така разсейвателни? – учуди се той.
Свалих ги и ги доближих до земята.
- Виждаш ли светлия правоъгълник? Колкото и да ги приближавам и отдалечавам, няма да се събере в точка.
- Никога не съм виждал такива очила! – той се почеса по главата. - Баба ми винаги палеше огъня с нейните. Купи си ги навремето от един пътуващ търговец и постоянно ходеше с тях.
- Били са за гледане наблизо.
- Позволете да ви прекъсна! – намеси се Колдуел. - Както знаете, мадам, мога да запаля огън с лазера си.
- Много добре, Колдуел! Помогни на Грийвс, ако обичаш!
- Моля, последвайте ме, господине!
Тръгнах след тях, но щом запалиха дървата, се извиних, че трябва да разтребя и влязох вътре. Разбира се, не можеше да става дума за кой знае какво разтребване с всичкия този прах и мръсотия, но се постарах. Оставих оръжията си на купчинка до дюшека, с изключение на кобура с пистолета, после придърпах нестабилната ниска масичка по-близо и я обърсах с един парцал. Изпрах парцала и го закачих да се суши на един чеп на външната стена на бараката. Влязох вътре, избрах няколко здрави съда, измих и тях и ги подпрях до стената отвън. Почистих стъклената вазичка, която открих в един ъгъл и я напълних със свежи цветя от близката полянка. В багажа на Колдуел беше останала малко храна, така че извадих две кутии крам и една консервирана торта, после се замислих и добавих бутилка вино. Пазех я за нещо по-така и поводът ми се видя подходящ, а и щях да облекча товара ни.

Когато слънцето залезе, включих лампата на батерии и я оставих в ъгъла, после я покрих с кърпичката си. Вярно, дъските пропускаха светлината навън, но щяхме да се пребием из боклуците в бараката, ако нямаше нещо, което да ни свети.
- Я, тук изглежда доста приветливо! – Грийвс носеше измитите съдове, а Колдуел тавата с печеното. - А вечерята мирише страхотно!
- Мога ли да ви помогна с още нещо, мадам?
Погледнах към Грийвс.
- Загаси огъня, Колдуел. – помоли той. - Стъмва се.
- Разбира се, сър! Нещо друго?
- После остани да патрулираш отвън! – наредих на робота.
- Да, мадам.
Колдуел излезе и затвори вратата след себе си.
- Хубав робот си имаш! – отбеляза Грийвс, докато оставяше оръжията си върху моите.
Провери пистолета и го прибра обратно в кобура на кръста си.
- Благодаря! Семейно наследство е.
- Не се ли страхуваш, че някой ще ти го открадне?
- Нека опита! Освен лазера, Колдуел има и вграден моторен трион.
- Разбирам.
Грийвс наряза печеното и ми сипа.
- Да питам ли какво е? – пошегувах се, докато посягах за чинията.
- Радиоактивен елен. Поне се надявам да не е много радиоактивен. Застрелях го сутринта, но размених по-голямата част от месото, за да не се развали. А ти какво имаш? Консерви, вино?
- Не е кой знае какво, но не очаквах гости.
- Никога не съм опитвал вино.
- Нямате ли си лозя във Високите скали?
- Е, те не са много високи, но да, нямаме си. Варим бира. Значи ти си от някое убежище?
- Гащеризонът ме издава, нали?
- Може би трябва да го смениш с прокъсани дрипи, каквито носят всички останали, за да не биеш на очи.
- Може би.
- От колко време си на повърхността?
- Две години. Още не мога да свикна с всичките разрушения и мръсотията.
- А защо излезе?
- Наложи ми се. Би ли ми помогнал да си сваля бронята?
Грийвс остави чинията си и се протегна към мен. Вярно, можех да я сваля и сама, но пък така нямаше да усетя ръцете му върху тялото си.
- Колдуел изглежда полезен. – отбеляза Грийвс, докато оставяше бронята ми до дюшека. - Попита ме по каква рецепта ще пека месото, после ми предложи подправки и термометъра си.
- Затова не се разделям с него! Една далечна прабаба навремето подкупила със златните си обици надзирателя на убежището, за да го пусне вътре. А надзирателят казал, че ще се съгласи, ако Колдуел обслужва цялото убежище, а не само нашето семейство.
- И селището ни би спечелило, ако имахме такъв.
- Чух нещо за стара фабрика за роботи на север оттук, но сигурно се охранява. Мога да ти кажа каквото знам, за да събереш група и да отидете на разузнаване.
- Няма ли да дойдеш с нас?
Свих рамене.
- Може би. Никога не планирам повече от три дни напред.
- Колко хубаво, че Високите скали са само на толкова.
Чух тихото прелитане на робота отвън.
- Колдуел, би ли дошъл да отвориш виното? – извиках го. - Не ми се ще да го отварям с гранатомета.
- Разбира се, мадам!
Когато Колдуел отново излезе, Грийвс ме попита:
- Наистина ли можеш да отвориш вино с гранатомет?
- Мога да направя всичко с всичко. Или поне се опитвам. Долу в убежището си имахме всякакви инструменти, но откакто съм горе, установих, че в пустошта човек никога не разполага с нужния.
- Така е! Между другото, как се сдоби с виното?
- Това е интересна история, но малко дълга. Сигурен ли си, че ти се слуша?
- Имам време.
В следващия половин час му разказах как от селището, където живеех тогава, искаха да изпратят експедиция до близката винарна, за да я заселят, за протектроните, които я охраняваха и за двамата програмисти, с които трябваше да разработим програма за хакването им.
- Платиха ми във вино и ми обещаха още, когато мина оттам, обаче е далеч. Повечето от бутилките продадох, но тази я запазих за някой специален случай.
- И аз съм специален случай?
- Надявам се! Моля те, не ми прерязвай гърлото, докато спя.
- И аз бих могъл да те помоля за същото. – усмихна се той.
Мисля, че щяхме да си допаднем.

Грийвс намери виното за странно, но го хареса. Не знам дали заради неговите умения, или заради експертизата на Колдуел, обаче печеното се беше получило страхотно. Когато се понаквасихме, започнахме да си разправяме забавни случки от миналото.
- Та значи, предната година във Високите скали имаше нашествие на къртици… – започна събеседникът ми. - Изгризаха всичко, което ставаше за гризане и понякога налитаха на нас, докато спим. И моят приятел Том, понеже му писнало да го будят, една вечер хванал ботуша си и го запокитил към къртицата. На другия ден я намерихме задушена с нос, забит в чорапа му.
- Мисля, че трябва да си построите фабрика за биологично оръжие.
Той се търколи на дюшека от смях, а аз се стоварих отгоре му.
- Ние имахме трима, които обичаха да хвърлят бомбички в тоалетните… – заразказвах на свой ред. - Не знам как ги правеха, но минаваше минута, преди да избухнат. Някоя от кабинките постоянно беше в ремонт и хората се дразнеха, защото това образуваше опашки. Веднъж онези тримата сложили бомбичката и се скрили, за да гледат какво ще стане, но към кабинката тръгнал надзирателят. Опитали се да го спрат, обаче бил много на зор. Затворил се вътре, седнал на чинията, а те се чудят да бягат ли или да гледат сеир. И в този момент бум! Всичката вода от тоалетната се изстрелва в задника му като от някое биде, а те започват да се смеят с цяло гърло. После трябваше да поправят тръбите и цяла година бяха дежурни по тоалетна, но всички ги носеха на ръце, защото надзирателят е гадина.
Той ме притегли към себе си и ме прегърна.
- Липсва ли ти убежището?
- Да.
Наведе се и ме целуна. Отвърнах на целувката му, после го попитах задъхана:
- Имаш ли си жена във Високите планини?
- Не, аз никога… Нямам. А ти имаш ли си мъж?
- Не. Всички бяха така обсебени от идеята да ме оженят, че се съпротивлявах до последно.
Грийвс се опита да ме избута по гръб, но аз се вкопчих в него.
- Какво има?
- Дюшекът е мръсен. Не искам да лягам гола върху него.
- Всичко е мръсно. – той сви рамене. - Обаче имам идея!
Помогна ми отново да седна, после си свали шинела и го постла отдолу.
- Така по-добре ли е?
- Да, благодаря!
Легнах върху шинела и издърпах Грийвс върху себе си. Плъзнах ръка под пуловера му и погалих топлата му кожа. Той ми помогна да го съблека и аз хвърлих пуловера върху останките от стол до дюшека. Торсът на Грийвс беше мускулест и леко окосмен с белези тук и там, свидетелстващи за срещите му с остриетата и снарядите на най-различни оръжия. Откопчах колана на панталоните му, смъкнах ги до коленете му, а той събу ботушите си, изхлузи панталоните и понечи да ги хвърли на пода. Посочих му стола.
- На пода има радиоактивен прах.
- Навсякъде има радиоактивен прах! – засмя се той. - Но добре, щом искаш!
След като и панталоните се озоваха на купчината, плъзнах ръка надолу по косматите му крака, а той започна да опипва гащеризона ми.
- Как се сваля това нещо?
- Дърпаш ципа ето тук…
Помогнах му да ме съблече и си събух обувките, после той хвърли гащеризона и тениската ми върху останалите дрехи. Огледа ме от горе до долу и каза:
- Ти си красива жена, Дженифър!
- Ти също си красив мъж, Грийвс! Нека загася осветлението, тъмно е и някой може да забележи движенията.
- Почакай!
Той събу долните си гащи и ги метна на стола, после се протегна към моите.
- Исках първо да се видим.
Съсредоточих се върху члена му – нито твърде голям, нито твърде малък, обграден от бурна растителност. Той също гледаше към хълмчето ми.
- Сега идвам! – обещах, откъсвайки поглед.
Нахлузих отново ботушите и се подадох навън.
- Лека нощ, Колдуел! – пожелах на робота.
- Лека нощ, мадам!
Затворих вратата, оставих си очилата върху масичката и направих няколко крачки към ъгъла, за да изгася лампата.
- Нищо не виждам! – прошепнах. - Къде си?
- Насам.
Последвах гласа му и скоро ботушите ми се сблъскаха с дюшека. Грийвс се протегна към мен и ми помогна да легна до него. Изритах ботушите, притиснах се към топлото му тяло и зарових лице във врата му. Миришеше на пушек, но и на мъж. Надявах се моята телесна миризма да е приемлива.

Той ме целуна по врата и притисна възбудения си член към корема ми.
- Ако знаеш откога искам да го направя!
- Откакто ме видя? – предположих.
- Откакто чух гласа ти! Знам, че можеше да ме гръмнеш, но обичам опасните жени.
- Доколкото разбирам, всички тук горе са опасни?
- Но не всички носят гранатомет!
- В момента съм невъоръжена, за разлика от теб!
Хванах члена му и той се разсмя.
- Обещавам да го използвам по най-внимателния начин.
- Ами ако този начин не ми хареса? – подразних го.
- Тогава ще го използвам както предпочиташ ти.
Този път му позволих да ме завърти под себе си и разтворих крака в очакване. Членът му докосна вътрешната страна на бедрото ми, после се намести между краката ми. Допря се до входа на влагалището ми и аз изстенах.
- Влажна си! – отбеляза Грийвс.
- Искам те! – отвърнах му просто.
Той проникна на няколко сантиметра, после ме целуна жадно. Зарових пръсти в косата му и отвърнах на целувката. Когато тласна докрая, извиках приглушено.
- Да не ти е за първи път? – попита ме.
- Не, просто днес се нараних.
- На какво? – учуди се.
- На нокти. – когато застина, добавих: - Собствените ми!
- А какво са правили ноктите ти вътре? – настоя той и се задвижи внимателно.
- Знаеш какво! Планирах да се позабавлявам и да си легна да спя, преди да се появиш ти.
- Колко хубаво, че се появих, тогава. Ще бъда нежен! – обеща.
- Искам да бъдеш страстен! – възразих му.
- Така? – той тласна силно.
Изстенах.
- Само че няма да издържа дълго с това темпо, скъпа! Нека го направим бавно, искам да се насладим на всяка секунда.
- Добре. Само не спирай!
Усетих как членът му ме пронизва бавно, а ръцете му обгръщаха гърба ми и стискаха задника ми.
- Искам да ме изчукаш, Грийвс! – прошепнах. - Искам да съм твоя!
- Моя си! – отвърна той и заби члена си дълбоко в мен. - И аз съм твой!
Започна да тласка все по-бързо, а аз се задъхах.
- Ох, Грийвс... – изстенах.
- Ох, Дженифър, Дженифър!
- Викай ми Джени!
- Моята Джени! – извика той. - Страхотно е!
- Моят Грийвс!
Тласъците му станаха неистови, а от устата му се разнесе ръмжене. Стоновете ми се учестиха. Удоволствието ми беше толкова силно, че беше почти непоносимо. Членът му се движеше по цялата дължина на влагалището ми и се забиваше все по-навътре с всеки тласък. Той внезапно извика, сграбчи ме и се прилепи към мен. Топла течност потече в тялото ми. Потрепването на члена му и потокът от сперма ме доведоха до умопомрачение, стиснах силно вътрешните си мускули и започнах да викам.

Скоро се отпуснах върху дюшека, а Грийвс полегна върху мен.
- Благодаря ти, беше невероятно! – казах му и го погалих по гърба.
- Аз ти благодаря! – отвърна той и ме целуна.
Ослепителна светлина ни накара да стиснем очи. В бараката се разнесе присмехулен мъжки глас:
- Много се радвам за вас, гълъбчета, но сега задниците ви са мои!